— Веднага! — каза Едуард.
Айкенсен подскочи, след това се хвърли към вратата. Пусна ножа ми на пода и започна да бърника ключалката.
Джейсън захапа ръката ми съвсем леко. Изпъшках. Не можах да се сдържа. Ричард изкрещя, страховито и без думи.
Джейсън се отдръпна от мен.
— Бягай — каза и заби лице в локвата кръв на пода. Гласът му беше напрегнат, по-скоро ръмжене, отколкото думи: — Бягай.
Айкенсен отвори вратата. Излязох на заден ход. Джейсън отметна глава към небето и изкрещя:
— Бягай!
Изправих се на крака и побягнах. Айкенсен затръшна вратата след мен. Джейсън се гърчеше на пода. Падна на земята, обхванат от конвулсии. От устата му излизаше пяна. Ръцете му се свиваха в спазми и се протягаха към нещо, невидимо за мен. И преди бях виждала хора да се променят, но никога толкова яростно. Приличаше на особено неприятен пристъп на епилепсия или на някой, умиращ от стрихнин.
Вълкът изхвърча от тялото му в почти завършена форма, като жетварка, излизаща от старата си кожа. Човекът вълк се хвърли към решетките. Ноктите замахнаха към нас. И двамата се отдръпнахме. От челюстите му капеше пяна. Зъбите изщракаха във въздуха и аз знаех, че ще ме убие и след това ще ме изяде. Такава бе природата му, такъв беше той.
Айкенсен се взираше във върколака. Наведох се и вдигнах захвърления нож.
— Айкенсен?
Той се обърна към мен, все още стреснат и пребледнял.
— Изпита ли удоволствие, като застрелваше заместник Холмс в гърдите?
Той се намръщи насреща ми.
— Пуснах те. Направих, каквото ми каза.
Пристъпих по-близо до него.
— Спомняш ли си какво ти казах, че ще се случи, ако нараниш Уилямс?
Той ме погледна.
— Помня.
— Добре.
Забих ножа в слабините му. Забих го до дръжката. По ръката ми потече кръв. Той впери поглед в мен, а очите му започнаха да стават стъклени.
— Обещанието си е обещание — казах.
Той падна и аз оставих собственото му тегло да прокара ножа през коремната му област. Очите му се затвориха, а аз извадих острието.
Изтрих го в якето му и взех ключовете от вкочанената му ръка. Едуард беше преметнал пушката на рамо, използвайки презрамката й. Ричард ме гледаше така, сякаш ме вижда за пръв път. Даже със странно оформеното му лице и кехлибарени очи можех да кажа, че не одобрява действията ми.
Отключих вратата им. Едуард излезе. Ричард го последва, но се взираше в мен.
— Не беше нужно да го убиваш. — Думите бяха негови, макар гласът да не беше.
Двамата с Едуард стояхме и гледахме алфа върколака.
— Напротив, трябваше.
— Ние убиваме, защото трябва, не за удоволствие и не от гордост — каза Ричард.
— Ти може би — отвърнах аз. — Но останалите от глутницата, останалите превръщачи не са толкова придирчиви.
— Полицията може би е на път — включи се Едуард. — Едва ли искаш да си тук.
Ричард погледна към хищния звяр в другата клетка.
— Дайте ми ключовете и ще изведа Джейсън през тунела. Мога да помириша външния свят.
Подадох му ключовете. Върховете на пръстите му докоснаха дланта ми. Ръката му се сключи конвулсивно около ключовете.
— Не мога да издържа още дълго. Тръгвайте.
Погледнах в странните му кехлибарени очи. Едуард ме докосна по рамото.
— Трябва да вървим.
Тогава чух сирените. Вероятно те бяха чули изстрелите.
— Бъди внимателен — казах аз.
— Ще бъда.
Оставих Едуард да ме издърпа нагоре по стълбите. Ричард падна на земята с лице, скрито в ръцете му. Вдигна глава нагоре, костите му вече бяха по-дълги. Издължаваха се от лицето му, сякаш беше от глина.
Спънах се по стълбите. Единствено ръката на Едуард предотврати падането ми. Обърнах се и се затичахме нагоре. Когато отново погледнах назад, Ричард го нямаше.
Едуард пусна пушката на стълбите. Вратата се отвори с трясък и полицията нахлу. Едва тогава осъзнах, че Каспар го няма.
Глава 43
Нито Едуард, нито аз отидохме в затвора, въпреки че полицаите откриха убитите от нас хора. В общи линии всички смятаха, че е цяло чудо, че сме се измъкнали живи. Хората бяха впечатлени. Едуард ме изненада, като показа документи за самоличност на името на Тед Форестър, ловец на глави. Убийството на банда незаконни ловци на ликантропи само подобри репутацията на всички ловци на глави, и тази на Тед Форестър в частност. Аз също получих доста добри отзиви. Бърт беше доволен.
Попитах Едуард дали Форестър е истинското му име. Той само се усмихна.
Долф беше изписан от болницата навреме за Коледа. Зербовски трябваше да остане по-дълго. Купих и на двамата по една кутия сребърни куршуми. Това бяха само пари. Освен това не исках никога да гледам как животът на някой от тях изтича от системите.