Внезапно се уплаших. Предварителната игра за едни беше предястие за други.
— Разкарайте го от мен, преди да съм го наранила.
Рафаел изкрещя, извисявайки глас над зараждащия се хаос:
— Маркус!
Тази единствена дума изкънтя и настана мълчание. Към него се извърнаха лица. Лица, омазани с кръв. Елизабет, тъмнокосата жена, не се виждаше никаква. Само Маркус беше чист. Стоеше скован на сцената, но от него се носеха вибрации като от ударен камертон. Лицето му бе измъчено от огромното усилие. Гледаше ни с очите на удавник, твърдо решен да не издаде и звук по време на последното пътешествие към дъното.
— Джейсън има проблеми със самоконтрола — каза му Рафаел. — Той е от твоите вълци. Повикай го.
Габриел се изправи. Лицето му беше покрито с кръв. Оголи блестящите си зъби в усмивка.
— Изненадан съм, че госпожица Блейк все още не го е застреляла.
Рейна се изправи от трупа, на брадичката й имаше кърваво петно.
— Госпожица Блейк отказа защитата на Маркус. Тя е доминираща. Нека разбере какво означава да откаже помощта ни.
Джейсън все още стоеше притиснат вдървено към мен. Ръцете му бяха здраво стиснати, а лицето — забодено в корема ми. Можех да почувствам дъха му през ризата, горещ и твърде тежък за случващото се.
— Ти ме помоли за помощ, Маркус. Гостоприемството ти не струва.
Погледна ме кръвнишки. Даже през стаята можех да видя нервния тик, пробягващ по лицето му. Потрепване, сякаш нещо се опитваше да излезе на свобода.
— Вече е твърде късно да се говори по работа, госпожице Блейк. Нещата излязоха извън контрол.
— Без майтап. Разкарай го от мен, Маркус. Един мъртвец стига за тази вечер.
Рейна отиде при него, протягайки му окървавената си ръка.
— Нека признае господството ти. Нека признае, че има нужда от помощта ти.
Маркус ме изгледа.
— Признай господството ми и ще кажа на Джейсън да те остави.
— Ако започне да се превръща, ще го убия. Знаеш, че ще го направя, Маркус. Повикай го.
— Ако ще ти давам защитата си, трябва да признаеш превъзходството ми.
— Майната ти, Маркус. Не те моля да ме спасиш. Моля те да спасиш него. Или не ти пука за членовете на собствената ти глутница?
— Рафаел е крал — обади се Рейна, — нека той те спаси.
Мъжът потрепери. Хватката му се стегна болезнено. Изправи се, а ръцете му продължаваха да са сключени зад гърба ми. Ако ме притиснеше още малко, щях буквално да премина през него. Беше приблизително с моя ръст, така че лицата ни бяха близо едно до друго. Очите му бяха изпълнени с всепоглъщащ глад, всепоглъщаща нужда. Наклони главата си, сякаш, за да ме целуне, но потрепери отново. Зарови лице в косата ми, а устните му докосваха врата ми.
Натиснах цевта на браунинга в гърдите му. Ако се опиташе да ме захапе, беше мъртъв. Но за разлика от Алфред, който беше побойник, този Джейсън, изглежда, не можеше да се овладее, сякаш нещо го принуждаваше. Ако чаках твърде дълго, щях да съм не по-малко мъртва. Но докато не ме наранеше, ми се щеше и аз да не го наранявам. Освен това, с Алфред се бях чувствала съвсем леко готова да използвам оръжието си. Не много, но малко. Това даваше предимство на Джейсън.
Зъбите му се отъркаха по врата ми, придърпвайки малко от кожата ми в устата му. Беше стигнал границата на търпението ми, дори и да не станеше космат.
Ниско боботещо ръмжене завибрира по кожата ми. Пулсът ми туптеше в гърлото. Започнах да натискам спусъка. Не можех да чакам да ми прегризе гърлото.
Чух Каспар да вика:
— Недей, Рафаел!
Главата на Джейсън се повдигна рязко. Очите му бяха диви. Рафаел стоеше до нас и държеше ръката си пред лицето му. От дълбоките драскотини течеше кръв.
— Прясна кръв, вълче мое — каза Рафаел.
Джейсън се дръпна от мен толкова рязко, че ме захвърли към стената. Главата ми се удари в нея едва след като раменете поеха по-голямата част от удара и това бе единствената причина да не изгубя съзнание. Озовах се по задник на земята, но пистолетът все още бе в ръката ми благодарение на инстинктите. Силата на това единствено движение изпълни стомаха ми със страх. Бях му позволила да души врата ми, сякаш е човек. Можеше да ме разкъса на две с човешките си ръце. Можех и да успея да го убия преди това, но щях да съм също толкова мъртва.
Джейсън стоеше приведен пред Рафаел. По гърба му преминаха вълнички като през вода, раздвижена от вятъра. Падна свит на малко кълбо, а гърбът му пулсираше под ризата.
Рафаел стоеше над него, а кръвта му капеше по пода.
— Надявам се, че разбираш какво извърших заради теб — каза ми той.
Имах достатъчно въздух, че да му отговоря:
— Искаш ли да го застрелям?