Каспар ми подаде визитка. Беше бяла и блестяща, готическият надпис гласеше: „Каспар Гундерсон, Антики и колекционерски предмети“.
— Ако имате някакви въпроси, ще се опитам да им отговоря.
— Дори ако въпросите са относно това какво, по дяволите, представляваш?
— Дори и тогава — отвърна ми той.
Движехме се, докато разговаряхме. Предложи ми ръката си до бара във външната трапезария. Входната врата се виждаше, купонът за вечерта почти беше приключил. Слава Богу!
Усмивката замръзна на лицето ми. Познавах един от мъжете на бара. Едуард си стоеше там и отпиваше студена напитка от висока чаша. Даже не ме погледна, но знаех, че ме е видял. Каспар наклони глава на една страна.
— Нещо не е наред ли?
— Не — отвърнах му, — не. — Думите ми изскочиха твърде бързо и дори аз не си повярвах. Насилих най-добрата си професионална усмивка. — Просто вечерта беше твърде дълга.
Не ми повярва, но не давах и пет пари. Не ме биваше в спонтанните лъжи. Каспар не настоя, но докато излизахме, очите му огледаха тълпата за нещото или човека, които ме бяха обезпокоили.
Едуард изглежда приятен, обикновен мъж. Висок е около метър и седемдесет, със стройно телосложение и късо подстригана руса коса. Сега беше облечен с невзрачно черно зимно яке, дънки и обувки с меки подметки. Приличаше малко на Маркус и по свой начин беше точно толкова опасен.
Игнорираше ме без усилие, което означаваше, че може би не иска да бъде забелязан. Минах покрай него, изпълнена с желание да попитам какво става, но не исках да развалям прикритието му. Едуард е наемен убиец, специализиран във вампирите, ликантропите и други свръхестествени хуманоиди. Беше започнал като убиец на хора, но това се бе оказало твърде лесно. Едуард обичаше предизвикателствата.
Стоях в студената нощ и се чудех какво да правя. В едната си ръка държах окървавената папка. Другата стискаше браунинга. Сега, когато притокът на адреналин спадаше, ръката ми започваше да се схваща около дръжката. Бях я държала твърде дълго без да стрелям. Сложих папката под мишница и прибрах пистолета. Превръщачите бяха заети да се изяждат един друг. Вероятно можех да ида до колата си, без да имам извадено оръжие в ръка.
Едуард не излезе. Почти очаквах да го направи. Беше тръгнал на лов, но за кого? След нещата, на които бях станала свидетел тази вечер, не бях сигурна, че ловуването на ликантропи е чак толкова лоша идея.
Естествено, Ричард беше един от тях. Не исках никой да го преследва. Трябваше да попитам Едуард с какво се занимава, но нямаше да стане тази вечер. Ричард не беше вътре. Останалите можеха да се оправят. За момент се замислих за Рафаел, но се отказах. Той знаеше как изглежда Едуард, макар да не беше запознат точно с начина му на препитание.
Спрях се насред тротоара. Дали да предупредя Едуард, че Рафаел може да го разпознае и да съобщи на другите? Главата ме болеше. Нека тази вечер Смъртта се оправя сам. Вампирите ме наричаха Екзекуторката, но бяха нарекли Едуард Смъртта. В крайна сметка, аз никога не бях използвала срещу тях огнехвъргачка.
Продължих да вървя. Едуард беше голямо, страшно момче. Можеше да се грижи за себе си. А останалите в задната стаичка определено не се нуждаеха от помощта ми.
Даже и да се нуждаеха, не бях сигурна, че искам да им помагам. Което отново ме върна на папката. За какво можех да съм им нужна аз? Какво можех да направя, на което те не бяха способни? Почти не исках да разбера. Но не хвърлих папката в най-близката кофа за боклук. Истината е, че ако не я прочетях, щеше да ме гложди любопитство. Любопитството уби котката. Надявах се, че няма да направи същото и със съживителката.
Глава 13
В 5:35 сутринта бях в леглото с папката в ръка. Любимият ми плюшен пингвин Зигмунд стоеше край мен. Имаше време, когато използвах Зигмунд само след като някой се е опитал да ме убие. В последно време почти постоянно спях с него. Беше тежка година.
Броунингът беше във втория си дом, кобур, окачен на таблата на леглото. Понякога спях без пингвин, но никога без пистолет.
Папката се състоеше от дузина листове хартия. Всички бяха спретнато напечатани с широко междуредие. На първия лист имаше списък с осем имена и обозначения на животните срещу тях. Последните две страници бяха обяснения за имената. Осем ликантропи липсваха. Бяха изчезнали. Нямаше тела, нямаше следи от насилие. Нищо. Семействата им не знаеха нищо. Никой от другите ликантропи нямаше информация.
Върнах се към имената. Маргарет Смиц беше номер седем. Обозначена като вълк. Възможно ли беше да става дума за жената на Джордж Смиц? Пеги беше галено име за Маргарет. Не ме питайте как от Маргарет се получава Пеги, получава се.