Но все някой ги извършваше. Имаше ловци на глави, които специализираха в подивели ликантропи. Едуард можеше да знае кои са и дали са те. Защото, ако всичките осем изчезнали бяха мъртви, ставаше дума за убийство. Никой от тях не беше издирван поне доколкото ми бе известно. Полицията щеше да знае, но нямах намерение да я намесвам. Долф би трябвало да е осведомен, ако в неговата територия изчезват ликантропи.
Усетих как сънят ме надвива. Яви ми се жертвата на убийството. Видях измръзналото му лице в снега с едното око, извадено като гроздово зърно. Счупената челюст се опита да се раздвижи, да заговори. Една дума излезе със съскане от разбитата уста: „Анита.“ Моето име, отново и отново. Събудих се, колкото да се претърколя и сънят ме заля като тежка черна вълна. Така и не си спомних дали сънувах нещо друго.
Глава 14
Всяка година се чудех какво да купя на мащехата си Джудит за Коледа. Човек би си помислил, че след четиринадесет години ще съм задобряла. Естествено, би си помислил, че и тя ще се е научила. В крайна сметка, двете с Джудит винаги се озовавахме втренчени една в друга над тази пропаст от неразбирателство. Тя иска да съм перфектната женствена дъщеря, а аз искам да е мъртвата ми майка. Тъй като не мога да получа онова, което искам, се погрижих и желанието на Джудит да не се изпълни. Освен това тя си има Андриа, която е перфектна. Едно перфектно дете в семейството е достатъчно.
Двете с Рони бяхме тръгнали на коледни покупки. В девет сутринта бяхме излезли на джогинг по хлъзгавите зимни улици. Успях да си осигуря около три часа сън. Бягането помогна. Мразовитият вятър, блъскащ лицето ми, помогна дори повече. Бях напълно будна, с все още мокра от душа коса и временно изпълнена с енергия, когато нападнахме мола.
Рони е метър и седемдесет и пет. Късата й руса коса е оформена в прическа с извити навътре краища. Не я е променяла, откакто се запознахме, но пък и аз не бях променяла своята. Носеше дънки, каубойски ботуши с лилави орнаменти и късо зимно палто, наметнато над люляков пуловер с обло деколте. Не беше въоръжена. Не смяташе, че елфите от мола ще излязат от контрол чак до такава степен.
Аз бях облечена за работа, защото след пазаруването трябваше да ида директно в офиса. Полата ми беше в стандартното морскосиньо с черен колан за кобура под мишницата. Беше с около пет сантиметра по-къса, отколкото бих се чувствала удобно, но Рони бе настояла. Тя има малко по-развит усет за модата от мен. Но пък кой няма? Сакото беше в богат тъмносин цвят, цветът на очите на Жан-Клод. Изпъстряха го шарки в по-тъмносиньо, подредени по леко ориенталски модел. Блузата с открита яка беше в син цвят, който отиваше на сакото. С черните обувки на високи токчета изглеждах доста шикозно. Рони беше избрала сакото. Единственият му недостатък беше, че не скрива браунинга толкова добре. Докато се движех, оръжието от време на време проблясваше. За момента никой не беше изтичал с викове при охраната на магазина. Но ако знаеха, че под красивото сако нося и ножове, прикрепени към лактите, вероятно щяха.
Рони гледаше кутия за бижута в „Кригълс“, а аз наблюдавах очите й. Бяха сиви. Същият цвят, какъвто бяха очите на Габриел предната вечер, но имаше нещо различно. Нейните бяха човешки. Дори и в човешката му форма очите на Габриел не бяха.
— Какво не е наред?
Поклатих глава.
— Мисля си за снощи.
— Какви са чувствата ти към любовчията?
Бижутерийният магазин беше претъпкан с хора.
Проправихме си път до кутията, но за себе си знаех, че няма да купувам нищо оттук, така че просто стоях до Рони и оглеждах тълпата. Всички лица изглеждаха враждебни, но не беше на лична основа. Просто пазаруваха за Коледа, а оставаха само две седмици до големия ден. Хо, хо, хо.
Магазинът представляваше множество от блъскащи се, ръгащи се с лакти хора. Почваше да ме обзема клаустрофобия.
— Ще купуваш ли нещо?
Рони ме изгледа.
— Така и не отговори на въпроса ми.
— Измъкни ме от тази блъсканица и може да го направя.
Тя се изправи и ме избута напред. Проправих ни път до откритата част на мола. Аз съм дребничка и бях облечена твърде хубаво, за да изглеждам заплашително, но хората ни правеха път. Може би видяха пистолета. Когато се озовахме в основното открито пространство, си поех дълбоко въздух. Беше претъпкано, но не колкото магазините. Тук поне хората не се отъркваха в мен. Ако го направеха, можех да им се развикам.
— Искаш ли да седнеш?
Като по чудо на една пейка имаше две свободни места. Рони го предложи, защото бях облечена за работа, което значеше токчета. С нейните удобни обувки за джогинг не й се налагаше да сяда. Краката все още не ме боляха. Може би пък свиквах с носенето на токчета. Блях!