Поклатих глава.
— Да идем до магазина на „Нейчър Къмпани“. Може пък да харесам нещо за Джош.
— На колко стана, тринадесет? — попита Рони.
— Петнадесет — отговорих. — Миналата година малкото ми братче беше високо колкото мен. Тази вече ще е с гигантски размери. Джудит твърди, че израства дънките си по-бързо, отколкото тя успява да му купи нови.
— Намек да му купиш ти?
— Ако е, ще го игнорирам. Ще купя на Джош нещо забавно, а не дрехи.
— Доста тийнейджъри биха предпочели дрехи — каза Рони.
— Не и Джош, поне не още. Изглежда се е метнал на мен.
— Какво ще правиш с Ричард? — попита тя.
— Няма да се откажеш, така ли?
— Никакъв шанс.
— Не знам какво ще правя. След това, на което станах свидетел снощи. След това, което ми каза Жан-Клод. Просто не знам.
— Знаеш, че Жан-Клод го е направил умишлено. За да се опита да вкара клин помежду ви.
— Знам и това проработи. Чувствам се сякаш не познавам Ричард. Сякаш се целувам с непознат.
— Не позволявай на зъбаткото да ви пречупи.
Усмихнах се на това. На Жан-Клод щеше да му хареса да го наричат зъбатко.
— Няма.
Удари ме леко по рамото.
— Не ти вярвам.
— Не Жан-Клод ще е причината да скъсаме, Рони. Ако се окаже, че Ричард ме е лъгал от месеци… — не завърших изречението. Нямаше нужда.
Бяхме пред „Нейчър Къмпани“. Беше претъпкано с хора като буркан с щъкащи насам-натам светулки, но не беше и наполовина толкова светло.
— За какво точно е излъгал Ричард?
— Не ми е казал за тази негова битка с Маркус.
— А ти му казваш всичко — отбеляза тя.
— Ами, не.
— Той не те е излъгал, Анита. Просто не ти е казал. Нека обясни. Може би има основателна причина.
Обърнах се и я изгледах. Лицето й беше изпълнено със загриженост. Накара ме да отвърна поглед.
— Бил е в опасност в продължение на месеци и не ми е казал. Трябва да знам.
— Може би не е могъл. Няма да знаеш, преди да го попиташ.
— Снощи видях ликантропи, Рони — поклатих глава. — Това, на което станах свидетел, не беше човешко. Не беше дори близо до човешкото.
— Значи не е човек, и какво от това. Никой не е перфектен.
Погледнах я. Усмихваше ми се, трябваше и аз да го направя в отговор.
— Ще говоря с него.
— Обади му се, преди да напуснем мола, и си уговори среща за вечеря днес.
— Толкова си напориста.
Тя сви рамене.
— Уча се от най-добрите.
— Благодаря — отвърнах й. — Какво научи от Джордж Смиц?
— Нищо ново, което да добавя към папката, която ми показа. С изключение на факта, че, изглежда, не знае, че жена му е една от осем липсващи превръщачи. Смята, че е единствената. Получих нейна снимка. Нужни са ти снимки и на останалите. Първото нещо, от което се нуждаеш при случай с изчезнали хора, е снимка. Без нея можеш да ги подминеш на улицата и да не разбереш.
— Ще помоля Каспар за снимки.
— Не Ричард?
— Може да се каже, че съм му ядосана. Не искам да го моля за помощ.
— Държиш се дребнаво.
— Това е една от най-добрите ми черти.
— Ще проверя обичайните канали за изчезнали хора, но ако всичките са ликантропи, съм готова да се обзаложа, че не става дума за изчезнали.
— Мислиш, че са мъртви?
— А ти не смяташ ли така?
— Да.
— Но какво би могло да се справи с осем превръщачи, без да остави следа? — попита тя.
— Точно това ме притеснява — докоснах я по ръката. — Отсега нататък носи оръжие.
Тя ми се усмихна.
— Обещавам, мамче.
Поклатих глава.
— Ще се пробваме ли с още един магазин? Ако успея да купя подарък на Джош, ще съм наполовина приключила.
— Ще трябва да купиш подарък и за Ричард, нали знаеш.
— Какво?
— Трябва да купиш подарък на гаджето си. Такава е традицията.
— Мамка му.
Бях му ядосана, но тя беше права. Независимо дали спорехме или не, трябваше да му купя нещо. Какво щях да правя, ако той имаше подарък, а аз — не? Щях да се чувствам виновна. Ако аз му купех нещо, а той не, можех да се чувствам по-висша. Или ядосана. Почти се надявах, че няма да ми купи нищо.
Нима си търсех извинение да зарежа Ричард? Може би. Естествено, беше възможно, след като говорим, да ми предостави добро извинение на сребърен, простете, на златен поднос. Бях готова за тежък и продължителен спор. Това не предвещаваше нищо добро.
Глава 15
Срещата ми в един часа беше с Елвира Дрю. Елегантният й маникюр изпъкваше около чашата с кафе, докато отпиваше. Лакът й беше прозрачен и караше връхчетата на пръстите й да блестят като черупки на морски охлюв, безцветни, докато не бъдат облени от светлина. Останалата част от нея беше не по-малко изискана. Роклята й бе с онзи интересен цвят, който в един момент изглежда син, а в следващия — зелен. Наричаха го синьо-зелен, но не беше точно. Роклята бе почти зелена. За да проблясва по този начин, сякаш със свой собствен живот, подобно на козина, тъканта трябваше да е скъпа. Вероятно струваше повече от целия ли гардероб.