Каспар се изправи.
— Ако ти е нужна каквато и да е помощ, моля, обади се.
— Ще можеш да ми предоставиш само помощта, която Маркус одобри, нали?
Леко изчервяване плъзна по бледата му кожа, розово сияние, като оцветена захар.
— Опасявам се, че да.
— Не мисля, че ще се обаждам.
— Не вярваш на Маркус?
Разсмях се, но рязко, а не развеселено.
— А ти?
Той се усмихна и ми кимна леко.
— Предполагам, че не. — Отправи се към вратата. Ръката ми беше на дръжката, когато се обърнах и попитах:
— Наистина ли е семейно проклятие?
— Моят недъг ли?
— Да.
— Не семейно, но да, проклятие.
— Като в приказката?
— Приказка звучи толкова нежно. Истинските истории обикновено са доста страховити.
— Чела съм някои от тях.
— Чела ли си „Принцесата лебед“ на старонорвежки?
— Не мога да кажа, че съм.
— Още по-ужасна е на оригиналния език.
— Съжалявам да го чуя — отвърнах аз.
— И аз също. — Пристъпи по-близо до вратата и трябваше да я отворя, за да го пусна да излезе.
Страшно ми се искаше да чуя историята от неговите уста, но в очите му имаше толкова сурова болка, че направо можеше да ти разкъса кожата. Не можех да настоявам при това положение.
Той мина покрай мен. Оставих го да тръгне. Определено трябваше да си намеря учебника за истината в приказките от часовете по сравнителна литература. Беше минало много време, откакто за последно бях чела „Принцесата лебед“.
Глава 17
Беше по-скоро около шест и половина, когато най-сетне пристъпих по коридора към апартамента си. Почти очаквах да заваря Ричард да ме чака в преддверието, но то се оказа празно. Тежестта в корема ме отпусна малко. Отлагането на съдбоносния момент, дори и само с няколко минути, пак си беше отлагане.
Бях вкарала ключа в бравата, когато вратата зад мен се отвори. Пуснах ключовете да се люлеят. Дясната ми ръка посегна към браунинга. Беше си чиста проба инстинкт, а не нещо съзнателно. Ръката ми бе на дръжката, но не го бях извадила, когато госпожа Прингъл се появи на вратата. Отпуснах ръката си по-далече от оръжието и се усмихнах. Не мисля, че тя осъзна какво бях направила, защото усмивката й не се поколеба и за миг.
Беше висока и слаба от възрастта. Бялата и коса беше свита на кок на тила. Г-жа Прингъл никога не носеше грим и не се извиняваше, че е минала шестдесетте. Изглежда се наслаждаваше да бъде възрастна.
— Анита, малко закъсняваш тази вечер — каза тя. Къстард, нейният померанец, лаеше на заден фон като зациклила грамофонна плоча.
Намръщих й се. За мен шест и половина беше рано да съм си вкъщи. Преди да успея да кажа каквото и да било, Ричард се появи зад нея. Косата му се спускаше покрай лицето на гъсти кафяви вълни. Носеше един от любимите ми пуловери. Беше горскозелен на цвят и приятно мек на пипане. Къстард го лаеше, застанал на няколко сантиметра от крака му, сякаш събираше кураж за бързо ухапване.
— Къстард, престани — каза г-жа Прингъл и погледна към Ричард. — Никога не съм го виждала да се държи по такъв начин с някого. Анита може да ви каже, че той харесва почти всички.
Погледна към мен за подкрепа, засрамена, че кучето й се държи грубо с гостенин.
Кимнах.
— Права сте. Никога не съм го виждала да се държи така — докато го казвах, гледах към Ричард. Не бях виждала лицето му толкова внимателно и затворено.
— Понякога се държи така около други кучета, опитва се да им се наложи — каза тя. — Имате ли куче, г-н Зееман? Може би Къстард усеща миризмата му върху вас.
— Не — отвърна Ричард. — Нямам куче.
— Открих обожателя ти в коридора с торба храна. Реших, че може да му е по-приятно да чака вътре. Съжалявам, че Къстард направи посещението толкова неловко.
— Винаги ми е приятно да си говоря за работата с друг учител — каза й той.
— Толкова е мил. — Лицето на г-жа Прингъл се разтегна в прекрасна усмивка.
Беше срещала Ричард само един-два пъти в коридора, но го харесваше. Дори преди да разбере, че е учител. Светкавична преценка.
Ричард мина покрай нея и излезе в коридора. Къстард го последва, като лаеше яростно. Кучето приличаше на свръхамбициозно глухарче. Но беше ядосано глухарче. Пристъпваше напред на малки крачета и подскачаше леко при всяко излайване.
— Къстард, върни се обратно.
Държах вратата отворена за Ричард. В ръцете си държеше торба с храна и палто. Кучето се стрелна към него с идеята да го захапе за глезена. Ричард погледна надолу към него. Къстард спря на един нос разстояние от обутия в панталон крак. Завъртя очи нагоре, а погледът в кучешките му очички не приличаше на никой друг, който бях виждала. Беше преценяващ, сякаш се чудеше дали Ричард наистина ще го изяде.