„Лисицата“ върви по онази прекрасна тънка линия между кича и ексцентричността. Влюбих се в сградата още първия път, щом я видях. Всеки път, когато дойда, тук има някакво ново чудо. Някакъв цвят или дърворезба, или статуя, която не съм забелязала преди. Когато осъзнаеш, че първоначално е била построена за кино, разбираш колко са се променили нещата. Сегашните кина имат душата на непрани чорапи. „Лисицата“ е жива по начин, присъщ само на най-добрите сгради.
Наложи се да пусна ръката на Ричард, за да доразкопчея палтото си, но в крайна сметка не бяхме залепени един за друг. Стоях близо до него в тълпата, без да се докосваме, но можех да почувствам топлината му с тялото си.
— Ще изглеждаме като близнаците Бобси2, като си сваля палтото — отбелязах аз.
Ричард повдигна вежда.
Бързо разтворих и затворих палтото си и той се разсмя. Беше хубав смях, топъл и гъст като коледен пудинг.
— Сезонът е такъв — отвърна ми.
После ме прегърна с една ръка, бързо, както би направил с приятел, но ръката му остана на раменете ми. Връзката ни все още беше в началната си фаза, когато да се докосваме бе нещо ново, неочаквано, опияняващо. Постоянно си намирахме извинения да го правим. Опитвахме се да се държим безгрижно. Не че се заблуждавахме. Не съм сигурна, че ни и пукаше. Обвих ръка около кръста му и леко се наведох. Беше дясната ми ръка. Ако ни нападнеха сега, никога нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Останах така за около минута, мислейки си, че може би си струва. След това го заобиколих и му предложих лявата си ръка.
Не знам дали мярна пистолета или просто се досети, но очите му се разшириха. Наведе се към мен и прошепна в косите ми:
— Оръжие тук, в „Лисицата“? Мислиш ли, че разпоредителите ще те пуснат?
— Последния път го направиха.
Лицето му придоби странен израз.
— Винаги ли излизаш въоръжена?
Свих рамене.
— След залез, да.
Погледът му беше озадачен, но заряза темата. До неотдавна понякога излизах невъоръжена след мръкнало, но годината се беше случила тежка. Най-различни хора се бяха опитали да ме убият. Аз съм дребничка, дори за жена. Тичах, вдигах тежести, имах черен колан по джудо, но повечето от лошите момчета професионалисти все още ме превъзхождаха. Те също имаха навика да вдигат тежести, да владеят бойни изкуства и да са по-тежки с поне 45 килограма. Не можех да ги победя на канадска борба, но можех да ги застрелям.
Освен това твърде често през изминалата година се бях изправяла срещу вампири и други свръхестествени гадини. Те можеха да вдигнат огромен камион с една ръка или още по-зле. Сребърните куршуми можеха и да не убият вампир, но със сигурност го забавяха. Достатъчно, че да си плюя на петите и да бягам бързо. Да се измъкна. Да оцелея.
Ричард знаеше с какво си изкарвам прехраната. Даже беше ставал свидетел на част от мръсотията. Но въпреки това очаквах да се издъни. Да започне да се държи като мъжът защитник и да роптае заради пистолета или пък нещо подобно. Стомахът ми беше почти непрестанно свит в очакване този мъж да каже нещо ужасно. Нещо, което ще провали нещата, ще ги унищожи, ще нарани отношенията ни. Дотук добре.
Тълпата започна да се отправя към стълбите, разделяйки се на две части за всеки от коридорите към театъра. Ние се смесихме с хората, хванати за ръце, за да не бъдем разделени. Да бе!
След като се измъкна от фоайето, тълпата се стече по различните пътеки между редовете като вода, търсеща най-бързия път надолу по течението. Въпреки това, и най-краткият маршрут беше доста бавен. Измъкнах билетите от джоба на сакото си. Нямах дамска чанта. Из джобовете на палтото ми бяха натъпкани малка четка за коса, червило, очна линия, сенки, документи за самоличност и ключовете за колата. Пейджърът ми беше закачен отпред на полата, дискретно извит на една страна. Когато не бях накипрена, носех куриерска чанта.
Разпоредителката, възрастна жена с очила, освети билетите ни с малко фенерче. Заведе ни до местата ни, настани ни и се върна обратно, за да помогне на следващата група безпомощни хорица. Местата бяха добри, близо до средата, сравнително близо до сцената. Достатъчно близо.