Той се вмъкна през вратата. Къстард просто стоеше в коридора толкова унил, колкото въобще беше възможно.
— Благодаря ви, че наглеждахте Ричард, госпожо Прингъл.
— Удоволствието беше мое. Той е чудесен млад мъж. — Тонът, с който го каза, говореше повече от всякакви думи.
„Чудесен млад мъж“ означаваше „омъжи се за него“. Мащехата ми Джудит би се съгласила с нея. С тази разлика, че щеше да го каже на глас, а не да го намекне.
Усмихнах се и затворих вратата. Къстард започна да лае по нея. Заключих по навик и се обърнах, за да си понеса критиката.
Ричард беше провесил палтото си на облегалката на кушетката. Торбата бе поставена на малката кухненска маса и той вадеше от нея кутии с храна. Оставих палтото си до неговото и се освободих от високите токчета. Загубих около пет сантиметра от ръста си и се почувствах много по-добре.
— Хубаво сако. — Гласът му все още беше неутрален.
— Благодаря.
Смятах да сваля сакото, но на него му харесваше, така че го оставих. Глупаво, но факт. И двамата бяхме толкова внимателни. Напрежението в стаята беше задушаващо.
Извадих чиниите от шкафа. За себе си взех студена кола от хладилника, а на Ричард налях чаша вода. Не харесваше газирани напитки. Бях започнала да държа кана студена вода в хладилника специално за него. Гърлото ми беше стегнато, докато поставях напитките на масата.
Той извади сребърните прибори. Движехме се из миниатюрната ми кухня като танцьори, знаехме къде ще се намира другият във всеки един момент и никога не се сблъсквахме, освен нарочно. Тази вечер нямаше докосвания. Оставихме лампите изключени. Единствената светлина идваше от всекидневната и в резултат на това в кухнята беше сумрачно като в пещера. Изглеждаше, сякаш никой от нас не иска да вижда ясно.
Най-накрая седнахме. Взирахме се един в друг над чиниите с храната: свинско с яйца и зеленчуци за мен, пиле с кашу за Ричард. Миризмата на китайска храна изпълни апартамента. В повечето случаи ефектът беше топъл и успокояващ. Тази вечер ме караше да се чувствам зле. Между нас беше поставена чиния с двойна порция рачешки хапки. Беше напълнил една сосиера със сладко-кисел сос. Винаги ядяхме китайска храна по този начин, като си споделяхме купичка сос.
Проклятие.
Очите му с цвят на шоколад се взираха в мен. Аз бях първата, която отвърна поглед. Не исках да правя това.
— Всички кучета ли реагират по този начин край теб?
— Не, само доминиращите.
Вдигнах поглед.
— Къстард ти е доминиращ?
— Така си мисли.
— Нездравословно.
Той се усмихна.
— Не ям кучета.
— Нямах предвид… о, мамка му. — Ако щяхме да го правим, можехме поне да го направим както трябва. — Защо не ми каза за Маркус?
— Не исках да те намесвам.
— Защо не?
— Жан-Клод те замеси с Николаос. Ти ми каза колко много си мразила това. Ненавиждала си го. Ако те бях включил да ми помагаш с Маркус, каква щеше да е разликата?
— Не е същото — казах аз.
— Нима? Няма да те използвам по начина, по който го направи Жан-Клод. Няма да го направя.
— Ако съм доброволец, не е използване.
— И какво ще направиш? Ще го убиеш ли? — В гласа му имаше горчивина, гняв.
— Какво би трябвало да значи това?
— Можеш да си свалиш сакото. Видях пистолета.
Отворих уста да протестирам и я затворих. Звучеше глупаво да тръгна да му обяснявам насред караница, че съм искала да изглеждам хубава заради него.
Изправих се и свалих сакото. Внимателно го преметнах на облегалката на стола, като нарочно му отделих много време.
— Ето. Доволен ли си?
— Този пистолет ли е отговорът ти за всичко?
— Защо така внезапно това, че нося оръжие, стана проблем?
— Алфред ми беше приятел.
Това ме спря. Дори не ми бе хрумнало, че Ричард може да харесва Алфред.
— Не знаех.
— Щеше ли да има значение?
Замислих се над това.
— Може би.
— Не беше нужно да го убиваш.
— Снощи проведох този разговор с Маркус. Ричард, те не ми оставиха избор. Предупредих го няколко пъти.
— Чух за това. Глутницата говореше само за него. Как не си искала да отстъпиш. Отхвърлила си защитата на Маркус. Простреляла си още един от нас. — Той поклати глава. — О, всички са много впечатлени.
— Не го направих, за да ги впечатля.
Пое си дълбоко въздух.
— Знам, и точно това ме плаши.
— Страхуваш се от мен?
— За теб — поправи ме той.
Гневът постепенно изчезваше от очите му. Това, което го заместваше, бе страх.
— Мога да се грижа за себе си, Ричард.
— Не разбираш какво си направила миналата вечер.
— Съжалявам, ако Алфред ти е бил приятел. Не ми направи впечатление на някой, в чиято компания би се движил.