— Знам, че беше побойник и вярното куче на Маркус, но беше под моя защита.
— Маркус не си направи труда да защити когото и да било снощи, Ричард. Беше много по-заинтересуван от дребната си борба за надмощие, отколкото от безопасността на Алфред.
— Тази сутрин наминах при Ървинг. — Остави изказването да виси във въздуха между нас.
Беше мой ред да се ядосам.
— Нарани ли го?
— Ако съм го наранил, то е било мое право като бета-мъжкар.
Изправих се с ръце, притиснати към масата.
— Ако го нараниш, ще разменим нещо повече от думи.
— И мен ли ще застреляш?
Погледнах го. Имаше прекрасна коса и изглеждаше изключително апетитен, облечен в този пуловер. Кимнах.
— Ако се наложи.
— Би ме убила просто така.
— Не, не убила, но ранила, да.
— За да опазиш Ървинг, ще ме заплашиш с оръжие. — Беше се облегнал назад с ръце, кръстосани на гърдите. Изражението му беше смаяно и ядосано.
— Ървинг помоли за защита. Дадох му я.
— И той ми каза така тази сутрин.
— Нарани ли го?
Гледа ме дълго, след което най-сетне отвърна:
— Не, не го нараних.
Изпуснах въздуха, който не бях усетила, че съм задържала, и седнах обратно на стола.
— Наистина би се изправила срещу мен, за да го защитиш. Наистина би го направила.
— Недей да звучиш толкова изненадан. Ървинг беше хванат между двама ви. Маркус щеше да го нарани, ако не се свърже с мен, а ти си казал, че ще го нараниш, ако се свърже. Не изглеждаше особено честно.
— Доста неща в глутницата не са честни, Анита.
— И в живота е така, Ричард. И какво от това?
— Когато Ървинг ми каза, че е под твоята защита, не го нараних, но и не повярвах наистина, че ти би ме наранила.
— Познавам Ървинг от много по-дълго, отколкото теб.
Той се наведе напред, подпирайки ръце на масата.
— Но той не излиза с теб.
Свих рамене. Не знаех какво друго да кажа. Нищо не изглеждаше като достатъчно безопасен залог.
— Все още ли съм твоето гадже или снощното ти бойно кръщение те е накарало да решиш, че повече не искаш да се срещаме?
— Намираш се насред борба на живот и смърт и не си ми казал. Ако криеш подобни неща, как бихме могли да имаме връзка?
— Маркус няма да ме убие.
Зяпнах го. Изглеждаше искрен. Мамка му!
— Наистина го вярваш, нали?
— Да.
Искаше ми се да го нарека глупак, но си замълчах и се опитах да измисля какво друго да кажа. Нищо не ми дойде на ум.
— Срещнах се с Маркус. Срещнах се и с Рейна — поклатих глава. — Ако наистина мислиш, че Маркус не те иска мъртъв, грешиш.
— Една нощ и вече си експерт.
— Да, по този въпрос съм.
— Затова не ти казах. Ти щеше да го убиеш, нали? Просто да го убиеш.
— Ако той се опиташе да ме убие, да.
— Трябва да се справя с това сам, Анита.
— Тогава се справи, Ричард. Убий го.
— Или ти ще го направиш за мен.
Седнах обратно на стола си.
— По дяволите, Ричард, какво искаш?
— Искам да знам дали смяташ, че съм чудовище.
Разговорът се движеше твърде бързо за мен.
— Обвиняваш ме, че съм убийца. Не трябва ли аз да те питам това?
— Знаех каква си, когато се срещнахме за първи път. Ти смяташе, че аз съм човек. Все още ли мислиш така?
Втренчих се в него. Изглеждаше толкова несигурен. В главата си знаех, че не е човек. Но все още не го бях виждала да прави нещо свръхестествено. Застанал в кухнята ми с тези кафяви очи, преливащи от прямота, просто не изглеждаше особено опасен. Вярваше, че Маркус не би го убил. Беше твърде наивно, че да се опише с думи. Исках да го предпазя. Някак си да го защитя.
— Не си чудовище, Ричард.
— Тогава защо тази вечер не ме докосна дори веднъж? Даже нямаше целувка за добре дошъл.
— Мислех, че сме си ядосани — отвърнах му аз. — Не целувам хора, на които съм ядосана.
— Ядосани ли сме си? — Гласът му беше мек, колеблив.
— Не знам. Обещай ми нещо.
— Какво?
— Никакви тайни повече. Никакви лъжи, дори и такива като премълчаване. Ще ми казваш истината и аз ще ти отвръщам със същото.
— Съгласен, ако обещаеш да не убиваш Маркус.
Зяпнах го през масата. Как е възможно някой да е господар върколак и същевременно да е толкова добродетелен? Беше едновременно очарователно и вероятно щеше да причини смъртта му.
— Не мога да обещая подобно нещо.
— Анита…
Вдигнах ръка.
— Мога да обещая, че няма да го убия, освен, ако не нападне мен, теб или цивилен.
Беше ред на Ричард да ме зяпне.
— Можеш да го убиеш просто така?
— Просто така.
Той поклати глава.
— Не мога да проумея това.
— Как е възможно да си ликантроп и никога да не си убивал?