— Не отказвам да сътруднича. Този филм е едно от най-ужасните неща, които съм виждала, а аз съм виждала адски много. Твърде късно е да търсиш Алфред.
— Как така твърде късно?
— Убих го снощи.
По лицето му се разля прекрасна усмивка.
— Винаги правиш работата ми по-лесна.
— Не е нарочно.
Той сви рамене.
— Искаш ли половината от парите? В крайна сметка си свършила половината от работата.
Поклатих глава.
— Не го направих за пари.
— Разкажи ми какво се случи.
— Не.
— Защо не?
Погледнах го.
— Защото ловуваш ликантропи и не искам да ти предам някой по погрешка.
— Леопардът заслужава да умре, Анита.
— Не го оспорвам. Въпреки че, технически погледнато, не той уби момичето.
— Бащата иска и двамата. Виниш ли го?
— Не, предполагам, че не.
— Тогава ще ми помогнеш да идентифицирам другия мъж?
— Може би — изправих се. — Трябва да се обадя на някого. Искам още някой да погледне този филм. Може и да е в състояние да помогне повече, отколкото аз.
— Кой?
Поклатих глава.
— Нека най-напред видя дали ще дойде.
Едуард кимна ниско, почти покланяйки се, само с врат.
— Както искаш.
Избрах номера на Ричард по памет. Включи се секретарят.
— Анита е, ако си там, вдигни. Ричард, вдигни. Важно е.
Никой не вдигна слушалката.
— Проклятие! — казах.
— Не е вкъщи? — попита Едуард.
— Имаш ли телефона на „Кафенето на лунатиците“?
Той бавно повтори номера, а аз го набрах. Вдигна някаква жена. Не беше Рейна. Благодарих за това.
— „Кафенето на лунатиците“, на телефона е Поли, с какво мога да ви помогна?
— Трябва да говоря с Ричард.
— Съжалявам, нямаме сервитьори с това име.
— Виж, снощи бях гост на Маркус. Трябва да говоря с Ричард. Случаят е спешен.
— Не знам. Имам предвид, те всички са заети в задната стаичка.
— Веднага повикай Ричард на телефона.
— Маркус не обича да го безпокоят.
— Поли, нали така? На крак съм повече от тринадесет часа. Ако моментално не извикаш Ричард на телефона, ще дойда и лично ще ти сритам задника. Ясна ли съм?
— Кой е на телефона? — Звучеше леко кисела, но въобще не бе уплашена.
— Анита Блейк.
— О — отвърна тя. — Ще ви дам Ричард веднага, Анита, веднага.
В гласа й се долавяше нотка на паника, която липсваше преди малко. Остави ме на изчакване. Музиката беше компилирана от някой с болно чувство за хумор. „Лунна светлина и рози“, „Синя луна“, „Лунна соната“. Във всяка песен имаше лунен мотив. Бяхме по средата на „Луна над Маями“, когато телефонът отново оживя.
— Да.
— Дай ми го.
— Анита, аз съм. Какво има?
— Аз съм добре, но искам да видиш нещо.
— Можеш ли да ми кажеш какво е?
— Знам, че звучи изтъркано, но не мога по телефона.
— Не си търсиш извинение, за да ме видиш отново, нали? — В гласа му се долавяше закачка.
Нощта бе станала твърде дълга.
— Може ли да се видим?
— Разбира се. Какво не е наред? Гласът ти звучи ужасно.
— Имам нужда от прегръдка, която да изтрие последния час от живота ми. За първото можеш да се погрижиш, щом дойдеш, с второто ще трябва да живея.
— У вас ли си?
— Не. — Погледнах към Едуард и сложих ръка на слушалката. — Мога ли да му дам номера на хотелската стая?
Той кимна.
Дадох на Ричард номера на стаята и му обясних как да стигне.
— Ще дойда веднага щом мога. — Той се поколеба, след това попита: — Какво си казала на Поли? Почти е изпаднала в истерия.
— Не искаше да те повика на телефона.
— Заплашила си я.
— Аха.
— Беше ли празна заплаха?
— До голяма степен.
— Доминиращите членове на глутницата не отправят празни заплахи към подчинените.
— Аз не съм член на глутницата.
— След снощи си доминираща. Третират те като подивял доминиращ ликантроп.
— Какво означава това?
— Означава, че ако кажеш, че ще нариташ нечий задник, ти вярват.
— О, съжалявам.
— Не се извинявай на мен, извини се на Поли. Ще пристигна, преди да успееш да я успокоиш.
— Не ми я давай, Ричард.
— Така става, като гориш от желание да влезеш в конфликт. Хората се плашат от теб…
— Ричард…
На линията се появи подсмърчащ женски глас. Прекарах следващите петнадесет минути да убеждавам плачеща върколачка, че няма да я нараня. Животът ми ставаше твърде странен, дори и по моите стандарти.
Глава 19
Ричард грешеше. Не почука на вратата, докато бях на телефона и успокоявах Поли. Беше ми толкова благодарна, че съм й простила грубостта, че чак беше срамно. От слушалката извираха вълни на покорство. Затворих.