— Ричард, добре ли си?
— Не — гласът му звучеше дълбоко и пресипнало.
— Може ли да вляза?
Последва дълга пауза, след което ми отвърна:
— Може би ще е по-добре да го направиш.
Отворих вратата внимателно, понеже не исках да го ударя. Все още беше коленичил над тоалетната с наведена глава, а дългата му коса прикриваше лицето. В едната си ръка държеше купчина смачкана тоалетна хартия. Във въздуха се носеше острата, сладникава миризма на повръщано.
Затворих вратата и се облегнах на нея.
— Мога ли да помогна?
Той поклати глава.
Пригладих косата му на една страна. Той се отдръпна от мен, сякаш го бях изгорила. Озова се свит в ъгъла, приклещен между стената и ваната. Изразът на лицето му бе див и паникьосан.
Коленичих пред него.
— Моля те, не ме докосвай!
— Добре, няма да те докосвам. Сега ми кажи какво не е наред?
Той не искаше да ме погледне. Очите му шареха из банята, без да се спират на нищо, но определено ме избягваха.
— Говори ми, Ричард.
— Не мога да повярвам, че Маркус знае. Не може да знае. Той не би го позволил.
— Възможно ли е Рейна да го е направила без неговото знание?
Той кимна.
— Тя е истинска кучка.
— Забелязах.
— Трябва да кажа на Маркус. Той няма да повярва. Може да се наложи да види филма. — Думите му бяха почти нормални, но гласът все още бе накъсан, тънък, паникьосан. Ако продължаваше в същия дух, щеше да хипервентилира.
— Поеми си бавно и дълбоко въздух, Ричард. Всичко е наред.
Той поклати глава.
— Не е. Смятах, че си ни видяла в най-лошата ни светлина — разсмя се високо и горчиво. — О, боже, сега наистина ни видя.
Посегнах към него, да го успокоя, да направя нещо.
— Не ме докосвай! — изкрещя ми той.
Озовах се с гръб, притиснат към далечната стена. Това беше най-голямото разстояние, на което можех да се отдалеча, без да напускам стаята.
— Какво, по дяволите, ти става?
— Желая те, сега, тук, след като видях това.
— Възбуди те? — Направих го да прозвучи като въпрос.
— Господ да ми е на помощ — отвърна той.
— Това ли представлява сексът за вас, не убийството, а преди това?
— Може да е това, но не е безопасно. В животинската си форма сме заразни. Знаеш го.
— Но е изкушаващо.
— Да. — Той припълзя към мен и аз почувствах, че се отдръпвам. Отново застана на колене и ме загледа. — Аз не съм просто мъж, Анита. Аз съм това, което съм. Не те моля буквално да прегърнеш другата половина, но трябва да я видиш. Трябва да знаеш какво е или между нас няма да се получи. — Той изучаваше лицето ми. Или вече си промени мнението?
Не знаех какво да му отговоря. Очите му вече не изглеждаха диви. Бяха станали мрачни и дълбоки. В погледа му, в лицето му, имаше горещина, която нямаше нищо общо с ужаса. Той застана на четири крака, движението бе достатъчно да го приближи до мен. Взирах се в лицето му само от няколко сантиметра. Изпусна дълга настръхваща въздишка и кожата ми защипа от енергия. Остави ме задъхана. Другостта му се удряше в мен като разбиващи се вълни. Притисна ме до стената като невидима ръка.
Той се наклони към мен и устните ни почти се докоснаха, после се извърна. Дъхът му пареше встрани на лицето ми.
— Помисли си как може да бъде. Да правиш любов по този начин, да чувстваш тръпките на силата по кожата си, докато съм в теб.
Исках да го докосна и същевременно се страхувах да го направя. Той се отдръпна назад достатъчно, за да ме гледа в очите, достатъчно близо, за да ме целуне.
— Ще е толкова хубаво. — Устните му се докоснаха до моите. Прошепна следващите думи в устата ми, като някаква тайна: — И цялото това желание идва от гледката на кръвта и смъртта, и представата за страха й.
Изправи се, сякаш някой го дръпна с конци. Беше бързо като магия. Накара Алфред да изглежда бавен.
— Това съм аз, Анита. Мога да претендирам, че съм човек. По-добър съм от Маркус, но е просто игра.
— Не. — Гласът ми беше само шепот. Преглътна достатъчно силно, че да го чуя.
— Трябва да вървя.
Предложи ми ръката си. Осъзнах, че така, както съм застанала, не може да отвори вратата, не и без да ме удари с нея.
Знаех, че ако откажа ръката му, нещата ще приключат. Той никога няма да ме попита отново и аз никога няма да кажа „да“. Поех я. Той изпусна дълга въздишка. Кожата му бе гореща на допир, почти изгаряща. Изпращаше малки шокови вълни по дланта ми. Да го докосвам с цялата тази сила, освободена в стаята, беше твърде изумително, за да се опише с думи.
Вдигна ръката ми към устата си. Не я целуна, а по-скоро се зарови в нея, потърка я в бузата си, прокара език по китката ми. Пусна я толкова рязко, че залитнах назад.