— Дай ми адреса. — Направих го. — Знам бензиностанцията, за която говориш. Спирам там, когато от време на време посещавам Луи.
— Чудесно. Кога можеш да дойдеш?
— Сигурна ли си, че ще си добре, докато дойда?
— Естествено.
— Защото, ако не си, се обади на полицията. Не рискувай живота си само за да опазиш тайната на Луи. Той не би искал подобно нещо.
— Ще го имам предвид.
— Не се прави на корава пред мен, Анита. Не искам да ти се случи нещо лошо.
Усмихнах се с чело притиснато към телефона.
— Благодарение на това успях да стигна дотук. Просто ела, Ричард. Ще чакам.
Затворих, преди да стане сантиментален. Чувствах се твърде окаяно, за да понеса проява на прекалено съчувствие.
Върнах се обратно в колата. Вътре беше студено. Бях забравила да включа парното. Пуснах го на пълна мощност. Коленичих на седалката и проверих Луи. Не беше помръднал. Докоснах китката му, проверявайки за пулс. Беше силен и равномерен. Вдигнах едната му ръка за проба и я оставих да падне обратно. Никаква реакция. Не бях и очаквала да има.
Обикновено ликантропът остава в животинската си форма между осем и десет часа. Превръщането по-рано отнема много енергия. Даже и да не беше ранен, Луи щеше да спи през остатъка от нощта. Въпреки че сън е твърде мека дума. Не можете да ги пробудите от това състояние. Не беше впечатляващ метод за оцеляване. Точно както сънят през деня не помага особено на вампирите. Това беше начинът на еволюцията да помогне на нас, хилавите хорица.
Отпуснах се на мястото си. Не бях сигурна колко време ще отнеме на Ричард да стигне дотук. Хвърлих поглед към сградата на бензиностанцията. Мъжът на касата четеше списание. За момента не ни обръщаше никакво внимание. Ако наблюдаваше, щях да ни преместя извън осветеното място. Не исках да започне да се чуди защо стоим там, но щом не обръщаше внимание, нямаше да мърдаме.
Отпуснах се назад и подпрях глава на облегалката. Искаше ми се да затворя очи, но не го направих. Бях съвсем сигурна, че имам мозъчно сътресение. Заспиването не беше добра идея. Бях се оправяла и от по-лошо нараняване на главата, но Жан-Клод го бе излекувал. Все пак белег на вампир беше малко прекалена мярка за леко сътресение.
Това беше първият случай, в който бях тежко ранена, откакто загубих белезите на Жан-Клод. Те ме бяха направили по-трудна за нараняване и се лекувах по-бързо. Нелош страничен ефект. Един от другите ефекти беше способността да гледам вампирите в очите, без да могат да ме омагьосват. Както бях гледала Гретхен.
Как бях успяла да я гледам в очите безнаказано? Нима Жан-Клод ме беше излъгал? Имаше ли някой останал белег? Още един въпрос, който да му задам, щом го видех. Естествено, след като му съобщях новината, адът щеше да се стовари и нямаше да има повече въпроси. Е, може би един въпрос. Щеше ли Жан-Клод да се опита да убие Ричард? Вероятно.
Въздъхнах и затворих очи. Внезапно се почувствах уморена, толкова уморена, че не исках да ги отворя. Сънят започна да ме поглъща. Отворих очи и се поизправих на седалката. Може би беше просто напрежение, адреналинът, който спираше своето действие, или пък беше сътресение. Включих осветлението на тавана и отново проверих Луи. Дишането и пулсът му бяха стабилни. Главата му бе обърната на една страна, а вратът опънат, така че разкриваше раната. Следите от ухапването оздравяваха. Не можех да видя как се случва, но всеки път, щом погледнех, изглеждаха по-добре. Все едно да наблюдаваш цъфтенето на цвете. Виждаш ефекта, но никога не успяваш да видиш самото действие.
Луи щеше да се оправи. Но щеше ли Ричард да е добре? Бях казала „да“, защото в конкретния момент го мислех. Можех да се видя как прекарвам живота си с него. Преди Бърт да ме открие и да ми покаже как да използвам таланта си, за да правя пари, имах живот. Ходех на планина, на къмпинг. Бях биолог и смятах, че ще продължа с магистратура и докторат и до края на живота си ще изучавам свръхестествени създания. Нещо като свръхестествената Джейн Гудол6. Ричард ми беше припомнил всичко това, как бях смятала, че ще протече животът ми. Не бях планирала да го прекарам затънала до гуша в кръв и трупове. Наистина.
Да се поддам на Жан-Клод означаваше да призная, че няма нищо друго освен смърт, освен насилие. Секси, привлекателен, но въпреки това мъртъв. Смятах, че с Ричард имам шанс за живот. Нещо по-добро. След снощи дори не бях сигурна дали е така.
Твърде много ли беше да искам някого, който е човек? По дяволите, познавах доста жени на моята възраст, които въобще не можеха да си уредят среща. И аз бях от тях преди Ричард. Добре де, Жан-Клод би ме извел, но аз го отбягвах. Не можех да си представя да излизам с него, сякаш е обикновен човек. Можех да си представя, че правим секс, но не и че излизаме. Мисълта как ме взема в осем, връща ме обратно и е доволен от целувка за „лека нощ“ ми изглеждаше нелепа.
6
Джейн Гудол (р. 1934 г.) е английски приматолог, антрополог и етолог. Тя е известна най-вече с 45-годишната си изследователска практика на социалния и семейния живот на шимпанзетата и като директор на института „Джейн Гудол“ (The Jane Goodall Institute) в националния парк Гомбе Стрийм в Танзания. — Бел. прев.