Той се усмихна, но в усмивката нямаше радост.
— Не бих могъл да се бия с теб, Анита. Никога не бих могъл да те нараня.
— По това се различаваме, Ричард.
Наведе се, сякаш да ме целуне. Нещо на лицето ми го спря.
— Вярвам ти.
— Добре. — Прибрах ножа в канията. Гледах лицето му, докато го правех. Нямаше нужда да гледам къде прибирам острието. — Никога не ме подценявай, Ричард, нито мен, нито нещата, които съм готова да направя, за да остана жива. Да запазя другите живи. Не искам никога да се бием, не и по този начин, но ако не държиш глутницата си под контрол, ще се наложи.
Той се отдръпна от мен. Лицето му изглеждаше почти ядосано.
— Това заплаха ли е?
— Нещата не подлежат на контрол и ти го знаеш. Не мога да обещая, че няма да ги нараня, освен, ако не ми гарантираш, че ще се държат прилично. А ти не можеш да го направиш.
— Не, не мога. — Не му харесваше да го признае.
— В такъв случай не ме карай да обещавам нищо.
— Поне можеш ли да се опиташ да не ги убиваш като първи вариант?
Обмислих предложението.
— Не знам. Може би.
— Не можеш ли просто да кажеш: „Да, Ричард, няма да убивам приятелите ти“?
— Ще бъде лъжа.
Той кимна.
— Предполагам, че ще е така.
Чух скърцането на кожа от задната седалка, докато Стивън се движеше наоколо.
— Луи е в безсъзнание, но ще се оправи.
— Как го вкара в джипа? — попита Ричард.
Изгледах го, без да отговарям.
Имаше благоприличието да изглежда засрамен.
— Пренесла си го. Знаех си. — Нежно докосна раната на челото ми. Все още болеше. — Даже и с тези рани си го пренесла.
— Вариантите бяха или това, или да го оставя на ченгетата. Какво щеше да стане, ако го бяха натоварили на линейка и раните му започнеха да се лекуват по този начин?
— Щяха да разберат какво представлява — отвърна Ричард.
Стивън се беше облегнал на задната част на седалката с брадичка, подпряна на ръцете. Изглежда беше забравил, че почти го бях намушкала или пък бе свикнал да го заплашват. Може би. Отблизо очите му бяха с впечатляващия син цвят на метличина. С русата коса, надиплена около лицето му, изглеждаше като една от онези китайски кукли, които човек купува от специалните магазини и никога не позволява на децата да си играят с нея.
— Мога да заведа Луи у нас — каза той.
— Не — отвърнах аз.
И двамата ме изгледаха изненадано. Не бях сигурна какво да кажа, но знаех, че Ричард не може да дойде с мен в „Престъпни удоволствия“. Ако исках да ми остане някаква надежда, че мога да ни опазя живи, Ричард не трябваше да е в светлината на прожекторите, когато съобщях новината.
— Мислех да те закарам у вас — обади се Ричард или в най-близката болница, според това от какво имаш нужда.
Такова щеше да е и моето желание, но не и тази вечер.
— Луи е най-добрият ти приятел. Мислех, че може да искаш да се погрижиш за него.
Той се взираше в мен, а прекрасните му кафяви очи се присвиха подозрително.
— Опитваш се да се отървеш от мен. Защо?
Сърцето ме заболя. Не можех да измисля качествена лъжа. Не вярвах, че ще се върже на някоя недомислена.
— До каква степен вярваш на Стивън?
Въпросът, изглежда, го извади от равновесие.
— Вярвам му.
Първата му реакция бе да каже „да, вярвам му“, но не беше обмислил отговора.
— Не, Ричард, имам предвид, вярваш ли му, че няма да каже на Жан-Клод или на Маркус?
— Няма да кажа на Маркус нищо, което ти не искаш — обади се Стивън.
— А на Жан-Клод? — попитах аз.
Стивън, изглежда, се почувства неудобно, но все пак отговори:
— Ако зададе директен въпрос, трябва да му дам директен отговор.
— Как е възможно да си по-предан на Господаря на града, отколкото на собствения си водач на глутница?
— Следвам Ричард, а не Маркус.
Хвърлих поглед на Ричард.
— Малък бунт в двореца?
— Рейна искаше той да участва във филмите. Аз се намесих и попречих.
— Маркус вероятно те мрази много — казах аз.
— Страхува се от мен — отвърна Ричард.
— Още по-лошо.
Ричард не каза нищо. Той познаваше ситуацията по-добре от мен, дори и да не желаеше да направи решителната стъпка.
— Добре, планирах да кажа на Жан-Клод, че си ми предложил.
— Предложил си й? — В гласа на Стивън се долавяше весела нотка на изненада. — Тя съгласи ли се?
Ричард кимна.
По лицето на Стивън се изписа наслада.
— Само така. — Внезапно изражението стана тъжно. Беше все едно да наблюдаваш преминаващия вятър над тревиста поляна, всичко бе изписано на повърхността. — Жан-Клод ще пикае газ.
— И аз не бих могла да го кажа по-точно.
— Тогава защо ще му казваш тази вечер? — попита Ричард. — Защо не изчакаш? Вече не си сигурна, че искаш да се омъжиш за мен, нали?