— Не съм — отвърнах аз.
Не ми харесваше да го призная, но беше истина. Обичах го, но ако нещата отидеха още по-далече, щеше да е твърде късно. Ако имах някакви съмнения, сега бе моментът да ги изчистя. Докато се взирах в лицето му и долавях сладката миризма на афтършейва му, ми се искаше да мога с лека ръка да отхвърля предпазливостта. Да се озова в прегръдките му. Но не можех. Просто не можех, не и ако не бях сигурна.
— Тогава защо въобще ще му казваш? Освен, ако не планираш да избягаме и да ми пристанеш, и не си ми казала, все още разполагаме с някакво време.
Въздъхнах. Обясних му защо трябва да го направя тази вечер.
— Не можеш да дойдеш с мен.
— Няма да те пусна да идеш сама — отвърна той.
— Ричард, ако си там, когато той разбере, ще се опита да те убие, а аз ще се опитам да го убия, за да те защитя. — Поклатих глава. — Ако лайното падне във вентилатора, цялата работа може да свърши като „Хамлет“.
— Как така като „Хамлет“? — попита Стивън.
— С всички мъртви — отвърнах аз.
— О!
— Ще убиеш Жан-Клод, за да ме защитиш, дори и след онова, на което стана свидетел снощи?
Изгледах го. Опитах се да разчета какво се криеше зад очите му, за да разбера дали има някой, с когото наистина да разговарям. Все още си беше Ричард. С любовта му към природата и всякакви дейности, които ще те накарат да се изцапаш, и с усмивка, която ме сгряваше до върха на пръстите. Не бях сигурна, че мога да се омъжа за него, но бях убедена, че не бих могла да позволя на никого да го убие.
— Да.
— Няма да се омъжиш за мен, но би убила някого заради мен. Не го разбирам.
— Попитай ме дали те обичам, Ричард. Отговорът си остава „да“.
— Как бих могъл да те оставя да се изправиш срещу него сама?
— Досега съм се справяла достатъчно добре и без теб.
Докосна челото ми и потреперих от болка.
— Не изглеждаш добре.
— Жан-Клод няма да ме нарани.
— Не можеш да си напълно сигурна — отвърна той. Имаше право.
— Не можеш да ме защитиш, Ричард. Присъствието ти ще убие и двама ни.
— Не мога да те пусна сама.
— Не ми се прави на мъжкар, Ричард. Това е лукс, който не можем да си позволим. Ако положителният отговор на предложението за женитба те кара да се държиш като идиот, нещата могат да се променят.
— Ти си взе думите обратно.
— Но не е и твърдо „не“ — казах аз.
— Фактът, че просто се опитвам да те защитя, ще те накара да кажеш „не“?
— Не ми трябва защитата ти, Ричард. Дори не я искам.
Той наклони глава, подпря я на облегалката и затвори очи.
— Ако се правя на белия рицар, ще ме напуснеш.
— Ако смяташ, че трябва да се правиш на белия рицар, значи въобще не ме познаваш.
Той отвори очи и ме погледна.
— Може би искам да съм твоя бял рицар.
— Това си е твой проблем.
Той се усмихна.
— Предполагам, че е така.
— Ако можеш да закараш джипа до апартамента ми, ще хвана такси.
— Стивън може да те закара — каза той. Предложи го без дори да се замисли какво ще каже Стивън по въпроса. Беше арогантно.
— Не, ще хвана такси.
— Нямам нищо против — обади се Стивън. — И без това тази вечер трябва да се връщам в „Престъпни удоволствия“.
Погледнах го.
— С какво си изкарваш прехраната, Стивън?
Той положи бузата на ръката си и ми се усмихна. Успя да изглежда едновременно очарователен и секси.
— Стриптийзьор съм.
Естествено, че беше. Искаше ми се да отбележа, че е отказал да участва в порнофилм, но въпреки това се съблича. Обаче свалянето на дрехите, докато останеш по изискано бельо, не беше едно и също с правенето на секс пред камера. Дори не беше близо до това.
Глава 23
Лилиан беше дребна женица в средата на петдесетте. Прошарената й коса бе късо подстригана и добре оформена в изчистена прическа. Пръстите и бяха толкова бързи и сигурни, колкото и останалата част от нея. Последния път, когато се бе грижила за раните ми, имаше нокти и посивяваща козина.
Лежах на масата за прегледи в мазето на жилищна сграда. Сграда, която приютяваше ликантропи и чийто собственик бе превръщач. Мазето бе импровизираната клиника за ликантропи в района. Бях първият човек изобщо, на когото бяха позволили да го види. Трябваше да се чувствам поласкана, но някак си успях да се удържа.
— Добре, според рентгена нямаш фрактура на черепа.
— Радвам се да го чуя — отвърнах аз.
— Може да имаш леко сътресение, но то не би си проличало на тестовете, поне не и на оборудването, което имаме тук.
— Значи мога да си вървя? — Понечих да сляза от масата.
Тя ме спря, поставяйки ръка на моята.
— Не съм казала подобно нещо.