— Не е лъжа, Робърт. Смятам, че си слаб, че си пречка. Бих те убила още сега, ако господарят ни нямаше нужда и от двамата. Ако все още се страхуваш от Жан-Клод, спомни си, че той те иска жив. Аз — не.
Робърт преглътна толкова тежко, че трябва да е заболяло. Не отстъпи. Точка в негова полза. Тя скъси и последното разстояние помежду им и той отскочи назад, сякаш беше прострелян.
— Добре, добре, води я.
Устните на Гретхен се изкривиха от отвращение. По един въпрос постигахме съгласие: не харесвахме Робърт. Щом имахме нещо общо, можехме да открием и други неща. Можеше пък да станем приятелки. Да бе, как не.
Нивото на шума бе спаднало до мърморене на заден план. Вниманието на всички бе приковано в нас. Страхотно ги забавлявахме.
— Не се ли предполага сега да има някакъв номер на сцената? — попитах аз.
Робърт кимна.
— Да, трябва да го представя.
— Отивай да си вършиш работата, Робърт. — Думите бяха пълни с презрение. Гретхен много я биваше в това.
Робърт ни остави, видимо облекчен.
— Мекотело — казах тихичко.
— Хайде, Анита, Жан-Клод ни чака. — Тя се отдалечи наперено, а дългото и бледо палто се развяваше зад нея.
Със Стивън разменихме погледи. Той сви рамене. Последвах я, а той се движеше зад мен, сякаш се страхуваше да не ме изгуби.
Кабинетът на Жан-Клод приличаше на домино. Изцяло бели стени, бял килим, черно лакирано бюро, черен офис-стол, черна кожена кушетка до едната стена и два черни стола с прави облегалки пред бюрото. Бюрото и столовете бяха ориенталски, с емайлирани рисунки на жирафи и жени с развяващи се роби. Винаги съм харесвала бюрото, не че щях да си го призная на глас.
В единия ъгъл беше поставен лакиран черен параван. Не го бях виждала преди. Беше голям и го закриваше изцяло. По паравана се извиваше дракон, изрисуван с оранжево и червено, с огромни кръгли очи. Беше приятна добавка към стаята. Помещението не беше уютно, но бе стилно. Също като Жан-Клод.
Той седеше на кожената кушетка, облечен целия в черно. Ризата имаше висока стегната яка, която подчертаваше лицето му. Трудно можеше да се каже къде свършва косата и започва ризата. Яката бе прихваната на гърлото с рубинен медальон с размерите на палец. Ризата бе разкопчана надолу до колана и разкриваше триъгълник от много бледа кожа. Единствено медальонът пречеше на ризата да се разтвори напълно.
Маншетите бяха широки и плътни като яката и почти скриваха ръцете му. Вдигна една ръка и забелязах, че са отворени от едната страна, така че да може да използва ръцете си. Облеклото му се допълваше от черни дънки и черни кадифени ботуши.
Медальона бях виждала и преди, но ризата определено беше нещо ново.
— Елегантно — казах аз.
Той се усмихна.
— Харесва ли ти? — Изправи маншетите, сякаш имаше нужда.
— Приятна промяна спрямо бялото е — отвърнах му.
— Стивън, очаквахме те по-рано — гласът му бе достатъчно мек, но се усещаше някакъв спотаен привкус на нещо тъмно и неприятно.
— Стивън ме заведе на лекар.
Тъмносините му очи се обърнаха към мен.
— Последното полицейско разследване е загрубяло?
— Не — отвърнах аз.
Погледнах към Гретхен. Очите й бяха приковани в Жан-Клод.
— Кажи му — промълви тя.
Не мисля, че имаше предвид да я обвиня в опит за убийство. Време беше за малко честност или поне за малко драма. Бях сигурна, че Жан-Клод няма да ни разочарова.
— Стивън трябва да напусне сега — заявих.
Не исках да загине, докато се опитва да ме защити. Не ставаше за нищо друго освен за пушечно месо. Поне срещу Жан-Клод.
— Защо? — попита той. Звучеше подозрително.
— Давай — обади се Гретхен.
Поклатих глава.
— Няма нужда Стивън да присъства.
— Излез, Стивън — каза Жан-Клод. — Не съм ти ядосан, че пропусна представлението си. Анита е по-важна за мен от това да дойдеш навреме на работа.
Хубаво беше да знам това.
Стивън направи движение, което почти приличаше на поклон пред Жан-Клод, хвърли ми поглед и се поколеба.
— Давай, Стивън. С мен всичко ще е наред.
Не се наложи да го убеждавам повторно. Изчезна.
— Какво става с теб, ma petite?
Погледнах към Гретхен. Имаше очи само за него. Лицето й изглеждаше гладно, сякаш е чакала този момент от дълго време. Вгледах се в тъмносините му очи и осъзнах, че мога да го правя и без вампирските белези. Можех да го гледам в очите.
Жан-Клод също го забеляза. Очите му се разшириха съвсем леко.
— Ма petite, тази вечер си пълна с изненади.
— Още нищо не си видял.
— Непременно продължавай. Обичам изненадите.