— Остави ни, Гретхен.
— Не! — Тя се вкопчи в него.
— Забраних ти да я нараняваш. Ти не се подчини. Би трябвало да те убия.
Тя просто стоеше на колене и гледаше нагоре към него. Не можех да видя изражението й и бях благодарна за това. Не ме биваше по обожанието.
— Жан-Клод, моля те, моля те, направих го заради теб. Тя не те обича.
Ръката му внезапно се озова около врата и. Не го бях видяла да мръдва. Беше магия. Каквото и да ми позволяваше да го гледам в очите, не го спираше да си играе с ума ми. Или просто беше много бърз. Как не.
Тя се опита да говори. Пръстите му се свиха и думите излязоха като кратки задавени звуци. Той стоеше прав и я издърпваше на крака. Ръцете и се обвиха около кръста му, опитваше се да му попречи да я обеси. Той продължи да я вдига, докато краката и не се заклатиха във въздуха. Знаех, че би могла да се бори с него. Бях почувствала силата в тези привидно деликатни ръце. Като изключех ръката на кръста му, тя въобще не се съпротивляваше. Щеше ли да му позволи да я убие? Щеше ли той да го направи? Можех ли просто да стоя и да наблюдавам?
Той стоеше, облечен в прекрасната си черна риза, изглеждаше едновременно елегантен и апетитен и държеше Гретхен във въздуха с една ръка. Тръгна към бюрото си, като продължаваше да я държи. Безпроблемно поддържаше равновесие. Даже ликантроп не би могъл да направи това. Не и по този начин. Наблюдавах как стройното му тяло се движи по килима и знаех, че може да се преструва колкото си иска, но това не беше човешко. Той не беше човек.
Постави краката й на килима от далечната страна на бюрото. Разхлаби хватката си над гърлото й, но не я пусна.
— Жан-Клод, моля те. Коя е тя, че Господарят на града да трябва да се моли за нейното внимание?
Той продължаваше да държи ръката си на врата й, но не стискаше. Със свободната си ръка отмести паравана. Той се сгъна и разкри ковчег. Беше поставен върху обвит с плат пиедестал. Дървото бе почти черно и полирано до огледален блясък. Очите на Гретхен се разшириха.
— Жан-Клод, Жан-Клод, съжалявам. Не я убих. А можех. Питай я. Можех да я убия, но не го направих. Питай я. Питай я! — Гласът и беше изпълнен с паника.
— Анита? — Тази единствена дума се приплъзна по кожата ми, плътна и предвещаваща нещастие. Бях много доволна, че не аз бях ядосала гласа.
— Можеше да ме убие с първата атака — казах аз.
— Защо смяташ, че не го е направила?
— Мисля, че се разсея, докато се опитваше да удължи нещата. Да им се наслаждава повече.
— Не, не, само я заплашвах. Опитвах се да я уплаша. Знаех, че няма да искаш да я убия. Знаех го, в противен случай щеше да е мъртва.
— Винаги си била лош лъжец, Гретел. Гретел?
Повдигна капака на ковчега с една ръка и я притегли по-близо до него.
Тя се измъкна с рязко движение от него. Ноктите му оставиха кървави бразди по гърлото й. Стоеше зад офис-стола, използвайки го като преграда между себе си и него, сякаш щеше да й помогне. По гърлото й се стичаше кръв.
— Не ме карай да те принуждавам, Гретел.
— Името ми е Гретхен и е такова от над сто години. Това беше първата истинска проява на дух, която виждах от нейна страна спрямо Жан-Клод. Преборих се с желанието да я аплодирам. Не беше трудно.
— Беше Гретел, когато те намерих, и все още си Гретел. Не ме карай да ти припомням какво си, Гретел.
— Няма да вляза в тази проклета кутия доброволно. Няма да го направя.
— Наистина ли искаш Анита да те види в най-лошата ти светлина?
Смятах, че вече съм я видяла.
— Няма да вляза. — Гласът й беше твърд, не уверен, но упорит. Наистина го мислеше.
Жан-Клод стоеше съвсем неподвижен. Вдигна ръка с ленив жест. Нямаше друга дума, с която да се опише. Движението беше почти танцово.
Гретхен се олюля и се хвана за стола за опора. Лицето й сякаш се сви. Случващото се не бе извличане на енергия, на което бях станала свидетел по-рано. Не се появи неземният труп, който би ми разкъсал гърлото и би танцувал в кръвта. Плътта се изцеждаше, прилепваше стегнато по костите. Тя изсъхваше. Не остаряваше, а умираше.
Отвори устата си и изкрещя.
— Господи, какво става с нея?
Гретхен стоеше, вкопчила тънките си като на птица ръце в облегалката на стола. Изглеждаше като мумифициран труп. Яркото й червило представляваше отвратителна резка върху лицето. Даже жълтата й коса бе изтъняла, суха и чуплива като слама.
Жан-Клод тръгна към нея все така грациозен, все така прекрасен, все така чудовищен.
— Аз ти дарих вечен живот и аз мога да го отнема, никога не го забравяй.
Тя издаде нисък хленчещ звук. Вдигна умоляващо една крехка ръка към него.
— В кутията. — Гласът му направи последната дума мрачна и ужасяваща, сякаш бе казал „ада“, и наистина го мислеше.