Надникнах в спалнята. Никой не ме чакаше. Стаята бе празна и изпълнена с бръмченето на отоплението. Беше спокойно и мирно и не успявах да чуя никакви звуци от кухнята. Въздъхнах дълбоко. Сама за малко.
Бях достатъчно суетна, че да не искам Ричард да ме види в обичайната ми нощна премяна. Някога имах чудесна черна роба, която пасваше на една малка черна камизола и бикини. Беше ми подарък от някакъв твърде оптимистичен обожател. Така и не бе получил възможност да ме види облечена в нея. Представете си. Робата бе умряла по тъжен начин, покрита с кръв и други телесни течности.
Да си сложа бельото изглеждаше жестоко, тъй като не планирах да правим секс. Стоях пред гардероба си и нямах какво да облека. Тъй като смятам за дрехи всичко, което човек облича, за да не е гол, това си бе доста жалка ситуация.
Облякох една огромна фланелка с карикатура на Мери Шели и сиво долнище на анцуг, не от модните, а най-обикновено, с шнур на кръста. Точно от типа, който Господ е имал предвид, когато е измислял анцузите. Обух си чифт чорапи за джогинг, най-близкото до пантофи нещо, което притежавах, и бях готова.
Огледах се в огледалото и не останах особено доволна. Бях облечена удобно, но това не бе кой знае колко ласкаво определение. Поне беше искрено. Не разбирах всички онези жени, които се гримираха, правеха си прическите и се обличаха прекрасно до момента, в който се омъжеха. Тогава внезапно забравяха за грима и захвърляха всички тесни дрехи. Той щеше да види тази, до която щеше да спи всяка вечер, ако се оженехме. Свих рамене и излязох от стаята.
Ричард беше разпуснал косата си. Тя обрамчваше лицето му, мека и подканяща. Свещите липсваха, същото се отнасяше и за престилката. Стоеше на входа между кухнята и всекидневната, с рамене, облегнати на рамката на вратата, и ръце, скръстени на гърдите. Усмихна се. Изглеждаше толкова великолепен. Искаше ми се да се върна обратно и да се преоблека, но не го направих.
— Съжалявам — каза той.
— За какво?
— Не съм напълно сигурен, но мисля, че заради предположението си, че мога да завладея кухнята ти.
— Мисля, че това е първото ядене, което въобще е било сготвяно в нея.
Усмивката му се разшири и той се отблъсна от стената. Тръгна към мен. Движеше се в кръг от собствената си енергия. Не онази извънземна сила, а просто Ричард. Или пък не беше така? Може би голяма част от движещата му сила бе резултат на звяра в него.
Стоеше и ме гледаше, достатъчно близо, че да ме докосне, но без да го прави.
— Полудявах, докато те чаках. Хрумна ми идеята да сготвя нещо изискано. Беше глупаво. Не е нужно да го ядеш, но ме предпази от това да изтичам до „Престъпни удоволствия“ и да защитя честта ти.
Това ме накара да се усмихна.
— Проклет да си, дори не мога да се цупя, когато си наоколо. Винаги успяваш да ме развеселиш.
— И това е нещо лошо?
Разсмях се.
— Да. Наслаждавам се на моментите, когато съм в лошо настроение, много благодаря.
Той прокара пръсти надолу по раменете ми, масажирайки мускулите в горната част на ръцете ми. Отдръпнах се от него.
— Моля те, недей.
Уютната домашна сцена беше съсипана. Изцяло по моя вина.
Ръцете му се отпуснаха край тялото.
— Съжалявам. — Не мисля, че имаше предвид яденето. Пое си дълбоко въздух и кимна. — Не е нужно да опитваш дори хапка.
Предполагам, че щяхме да се преструваме, че е имал предвид яденето. Това ме устройваше.
— Ако ти кажа, че въобще не съм гладна, няма ли да ми се ядосаш?
— Сготвих го, за да се почувствам по-добре. Ако те притеснява, не го яж.
— Ще изпия чаша кафе и ще те гледам, докато се храниш.
Той се усмихна.
— Става.
Остана прав, загледан надолу към мен. Изглеждаше тъжен. Изгубен. Ако обичаш някого, не бива да го караш да се чувства зле. Това е правило някъде или поне би трябвало да бъде.
— Разпуснал си косата си.
— Харесваш я така.
— Точно както и това е един от любимите ми пуловери — казах аз.
— Така ли? — В гласа му се долавяше закачлива нотка.
Можех да върна лекотата обратно и да прекараме приятна, отпускаща вечер заедно. От мен зависеше.
Погледнах в големите му кафяви очи и си го пожелах. Но не можех да го лъжа. Щеше да е много по-лошо от проява на жестокост.
— Това е странно.
— Знам. Съжалявам.
— Спри да се извиняваш. Вината не е твоя. Моя е.
Той поклати глава.
— Не можеш да командваш чувствата си.
— Първият ми инстинкт е да те отрежа и да избягам, Ричард. Да спра да се виждам с теб. Без повече дълги разговори. Без докосвания. Без нищо.
— Ако това е, което искаш… — Гласът му звучеше сподавено, сякаш му костваше адски много да изрече думите.