— Това, което искам, си ти. Просто не знам дали мога да те понеса целия.
— Не трябваше да ти предлагам, преди да си видяла какво представлявам всъщност.
— Видях Маркус и бандата.
— Не е същото като да ме видиш как се превръщам в звяр и ти налитам, нали?
Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.
— Не, не е.
— Ако имаш някой друг, на когото да се обадиш, за да чака с теб тази вечер, ще си тръгна. Каза, че ти е нужно време, а аз практически се нанесох. Прекалено настоятелен съм.
— Да, такъв си.
— Страхувам се, че те губя.
— Настойчивостта няма да помогне.
— Предполагам, че няма.
Стоях и го гледах. Апартаментът беше тъмен. Единствената светлина идваше от кухнята. Би могло да е, дори трябваше да е много интимно. Казвах на всички, че ликантропията е просто болест. Беше незаконно и неморално да се дискриминира. Не бях изпълнена с предразсъдъци или поне така си казвах. Докато се взирах в красивото лице на Ричард, осъзнавах, че не е вярно. Бях изпълнена с предразсъдъци. Имах предразсъдъци към чудовищата. О, бяха достатъчно добри, че да са ми приятели, но дори и най-близките ми приятелки Рони и Катрин бяха хора. Достатъчно добри, че да са приятели, но не достатъчно, че да ги обичам. Не достатъчно добри, че да споделят леглото ми. Наистина ли го мислех? Такава ли бях всъщност?
Със сигурност не исках да съм такава. Вдигах зомбита и убивах вампири. Не бях достатъчно праведна, че да замерям с камъни.
Приближих се по-близо до него.
— Прегърни ме, Ричард. Просто ме прегърни.
Ръцете му ме обгърнаха. Увих моите около кръста му и притиснах лице в гърдите му. Можех да чуя как бие сърцето му, бързо и силно. Държах го, слушах ударите на сърцето му, вдишвах от топлината му. За момент се чувствах в безопасност. Така се чувствах преди майка ми да умре. С онази детска вяра, че нищо не може да те нарани, ако мама и тате те държат здраво. Онази абсолютна вяра, че те могат да оправят всичко. За момент в прегръдките на Ричард отново се почувствах така, макар да знаех, че е лъжа. По дяволите, беше лъжа още първия път. Смъртта на майка ми беше доказателство за това.
Бях първата, която се отдръпна. Той не се опита да ме задържи. Не каза нищо. Ако беше казал нещо дори съвсем леко съчувствено, щях да се разплача. Не можех да си го позволя. Време беше да пристъпим към същината на нещата.
— Не попита как е минало с Жан-Клод.
— Когато влезе през вратата, ми беше почти бясна. Реших, че ако веднага започна да те разпитвам, може да ми се развикаш.
Беше направил кафе по собствена инициатива. Това му спечели поне две червени точки.
— Не ти бях ядосана.
Налях си кафе в чашата с бебе пингвин. Независимо от нещата, които носех в офиса, това беше любимата ми чаша.
— Напротив, беше — отвърна той.
— Искаш ли кафе?
— Знаеш, че не обичам.
Как да вярваш на мъж, който не обича кафе?
— Продължавам да се надявам, че ще се осъзнаеш.
Той започна да се храни.
— Сигурна ли си, че не искаш малко?
— Не, благодаря.
Яденето представляваше някакво кафяво месо в кафеникав сос. От гледката ми прилошаваше. Бях яла и в по-късни часове с Едуард, но тази вечер идеята просто не ми допадаше. Може би фактът, че ми бяха блъскали главата в асфалта имаше нещо общо с това.
Седнах на един от столовете с коляно, притиснато към гърдите. Кафето бе виенска канела, едно от любимите ми. Захар, истинска сметана и ставаше перфектно.
Ричард стоеше срещу мен. Беше навел глава и казваше молитвата си. Той е член на Епископалната църква, не знам дали съм го споменавала. Като изключим момента с козината, е перфектният избор за мен.
— Кажи ми какво стана с Жан-Клод, моля те — каза той.
Отпих от кафето си и се опитах да измисля съкратена версия. Добре де, съкратена версия, която Ричард не би имал против да чуе. Добре де, може би трябваше да се придържам само към истината.
— Всъщност прие новината по-добре, отколкото очаквах.
Ричард вдигна глава от яденето си с вилица във въздуха.
— Приел я е добре?
— Не казах това. Не изхвърча през стената и не се опита да те убие моментално. Прие я по-добре, отколкото очаквах.
Ричард кимна. Отпи глътка вода и попита:
— Заплаши ли, че ще ме убие?
— О, да.
Но сякаш го беше очаквал. Не му хареса, но не го свари напълно неподготвен.
— Ще се опита ли да ме убие? — Зададе въпроса съвсем спокойно, докато си хапваше от месото с кафяв сос.
— Не, няма.
— Защо не?
Това беше добър въпрос. Зачудих се как ли ще приеме отговора.
— Иска да излиза на срещи с мен.
Ричард спря да яде. Просто ме гледаше. Когато отново можеше да говори, попита:
— Той какво?
— Иска възможност да ме ухажва. Каза, че ако не успее да ме спечели в рамките на няколко месеца, ще се откаже. Ще ни остави да вървим по щастливия си път и няма да се меси.