Ричард се облегна назад.
— И ти му вярваш?
— Аха. Жан-Клод си мисли, че е неустоим. Смятам, че вярва, че ако му позволя да използва чара си върху мен, ще размисля.
— И ще размислиш ли? — Гласът му беше много тих, докато задаваше въпроса.
— Не, не смятам така. — Не беше категорично потвърждение.
— Знам, че го желаеш, Анита. Обичаш ли го?
Този разговор почваше да се превръща в дежа вю.
— В някаква тъмна, сбъркана част на сърцето си, да. Но не по начина, по който обичам теб.
— Къде е разликата?
— Виж, вече водих същия разговор с Жан-Клод. Обичам те. Можеш ли да си ме представиш как подреждам семейното си гнездо с Господаря на града?
— А можеш ли да си се представиш как го подреждаш с алфа върколак?
Проклятие. Погледнах през масата към него и въздъхнах. Беше настоятелен, но не го обвинявах. Ако бях на негово място, щях да се зарежа. Ако не го обичах достатъчно, че да го приема, какъвто е, на кого, по дяволите бях нужна? Не исках да ме зареже. Исках да съм нерешителна, но не и да го загубя. Ето ви невъзможна ситуация.
Наведох се през масата и му протегнах ръка. След моментно колебание той я пое.
— Не искам да те загубя.
— Няма да ме загубиш.
— Ти си невероятно по-толерантен, отколкото бих била аз.
Не се усмихна.
— Знам, че съм.
Би ми харесало да поспорим по въпроса, но истината си е истина.
— Ако можех, щях да се държа по-добре.
— Разбирам, че имаш резерви относно женитбата с върколак. Кой не би имал? Но Жан-Клод… — той поклати глава.
Стиснах ръката му.
— Хайде де, Ричард. Това е най-доброто, което можем да направим в момента. Жан-Клод няма да се опитва да ни убие. Ще можем да продължим да излизаме и да се виждаме.
— Не ми харесва, че си принудена да излизаш с него. — Той потърка нежно кокалчетата на ръката ми. Още по-малко ми харесва, когато смятам, че ще ти е приятно. Тази малка тъмна част от теб ще си прекара добре.
Искаше ми се да отрека, но щеше да е пълна лъжа.
— Можеш да помиришеш, когато лъжа, нали?
— Аха.
— В такъв случай ситуацията е едновременно интригуваща и ужасяваща.
— Искам да си в безопасност, така че ужасяващата част ме тревожи, но интригуващата ме притеснява повече.
— Ревнуваш ли?
— Притеснявам се.
Какво можех да му отговоря? И аз се чувствах така.
Глава 28
Телефонът иззвъня. Посегнах опипом към слушалката и не я открих. Вдигнах глава и видях, че нощното шкафче е празно. Телефонът липсваше. Дори бе спрял да звъни. Радиочасовникът си бе на мястото и светеше в червено. Показваше 01:03 часа. Останах подпряна на лакът, примигваща към празното пространство. Нима сънувах? Защо ще сънувам, че някой е откраднал телефона ми?
Вратата на спалнята се отвори. Ричард стоеше в рамката, облян от светлина. Ах. Сега си спомних. Беше взел телефона във всекидневната, така че да не ме събуди. Тъй като трябваше да ме буди на всеки час, му бях позволила. Когато спите само по един час, даже и кратко телефонно обаждане прецаква нещата.
— Кой е?
— Сержант Рудолф Стор. Помолих го да изчака до момента, в който трябва да те събудя, но беше доста настоятелен.
Можех да си представя.
— Всичко е наред.
— Нима петнадесет минути щяха да го убият? — попита Ричард.
Измъкнах краката си изпод завивките.
— Долф разследва убийство. Търпението не е силната му страна.
Ричард кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на рамката на вратата. Светлината от всекидневната хвърляше тъмни сенки по лицето му. Сенките оформяха големи квадратни петна по оранжевия му пуловер. Излъчваше недоволство. Това ме накара да се усмихна. Потупах го по рамото, докато минавах покрай него. Изглежда бях наследила вълк пазач.
Телефонът беше до входната врата, където се намираше другият апарат. Седнах на пода с гръб, подпрян на стената, и вдигнах слушалката.
— Долф, аз съм. Какво става?
— Кой е този Ричард Зееман, който отговаря на телефона ти посред нощ?
Затворих очи. Главата ме болеше. Лицето ме болеше. Почти не бях спала.
— Не си ми баща, Долф. Какво става?
Последва моментно мълчание.
— Отбранителни сме, а?
— Да, имаш да кажеш нещо по въпроса ли?
— Не — отвърна той.
— Обади се, за да разучиш какво става с личния ми живот или има друга причина, поради която ме будиш?
Знаех, че не става дума за друго убийство. Беше твърде весел, за да е това, което ме накара да се зачудя дали не е можело да почака няколко часа.
— Открихме нещо.
— Какво по-точно?
— Бих предпочел да дойдеш и да видиш сама.