— Приема я.
— Беше ли ченге, когато се запознахте?
— Аха, знаеше какво да очаква. Любовчията не искаше да излизаш, нали?
— Мислеше, че съм твърде пострадала, за да излизам.
— Наистина изглеждаш отвратително.
— Благодаря.
— Обичат ни и искат да внимаваме. Та той е учител в гимназия, за Бога. Какво разбира от насилие?
— Повече, отколкото му се иска.
— Знам, знам. Училищата са опасни в наши дни, но не е същото, Анита. Ние носим оръжия. По дяволите, Блейк, ти убиваш вампири и вдигаш зомбита. Нещата не могат да станат кой знае колко по-гадни от това.
— Знам го.
Но всъщност не го знаех. Да си ликантроп беше по-кофти. Нали?
— Не, не мисля, че го знаеш, Блейк. Да обичаш някого, чийто живот е изпълнен с насилие, е трудно. Цяло чудо е, че някой въобще ни иска. Само не се паникьосвай.
— Да съм казала, че се паникьосвам?
— Не и на глас.
Проклятие.
— Нека да зарежем темата, Зербовски.
— Както кажеш. Долф ще е толкова развълнуван като разбере, че си решила да наденеш примката… е, така де, да се обвържеш.
Потънах надолу в седалката, доколкото ми позволяваше коланът.
— Няма да се омъжвам.
— Може би не още, но този поглед ми е познат, Блейк. Ти се давиш и единственият път навън е по пътеката в църквата.
Бих поспорила, но бях твърде объркана. Част от мен вярваше на Зербовски. Част от мен искаше да престане да се среща с Ричард и отново да е в безопасност. Добре, добре, не бях точно в безопасност с мотаещия се наоколо Жан-Клод, но и не бях сгодена. Естествено, аз и сега не бях сгодена.
— Добре ли си, Блейк?
Въздъхнах.
— Дълго време живях сама. Човек свиква с някои неща.
Освен това той е върколак. Тази част не я казах на глас, но ми се искаше. Имах нужда от второ мнение, но полицай и особено Зербовски не беше човекът, когото да питам.
— Притеснява те, нали?
— Аха.
— Иска сватба, деца, пълната програма.
Деца. Никой не беше споменавал деца. Дали Ричард имаше подобна домошарска представа, той в кухнята, аз на работа и деца? О, проклятие, щеше да се наложи да седнем и да поговорим сериозно. Ако все пак успеехме да се сгодим като нормалните хора, какво щеше да означава това? Дали Ричард искаше деца? Аз определено не исках.
Къде щяхме да живеем? Апартаментът ми беше твърде малък. В неговата къща? Не бях сигурна, че идеята ми допада. Беше неговата къща. Не трябваше ли да си имаме наша къща? Проклятие. Аз с деца? Бременна? Не и в този живот. Мислех си, че косматостта е най-големият ни проблем. Май не беше така.
Глава 29
Реката се извиваше, тъмна и студена. Наоколо стърчаха скали като зъби на великани. Брегът зад мен бе стръмен и гъсто обрасъл с дървета. Снегът между тях бе отъпкан и изтънял, така че се виждаха листата отдолу. Отсрещният бряг представляваше стърчаща над реката скала. Нямаше път надолу, освен ако човек няма желание да скача. Водата не достигаше и метър и половина дълбочина в средата на реката. Скок от девет метра височина не беше добра идея.
Стоях внимателно на ронещия се бряг. Черната вода течеше стремително само на няколко сантиметра от краката ми. От почвата стърчаха корени на дървета и разкъсваха земята. Комбинацията от сняг, листа и почти отвесен бряг изглеждаше предопределена да ме изпрати във водата, но аз щях да се съпротивлявам, колкото мога.
Скалите оформяха ниска разрушена стена в реката. Част от камъните едва се подаваха над буйните води, но близо до средата един стърчеше почти на височината на човешки кръст. Върху тази скала беше наметната кожата. Долф открай време си беше майстор на омаловажаването. Не трябваше ли една кожа да е по-малка от кутия за хляб, а не по-голяма от тойота? Главата все още висеше на огромната скала по толкова перфектен начин, сякаш е била специално поставена там. Това бе една от причините нещото все още да се намира в средата на реката. Долф бе искал да го видя, в случай че разположението има някакво ритуално значение.
На брега чакаше екип водолази, облечени в сухи костюми за гмуркане, които са по-обемни от мокрите и пазят по-добре, когато човек си има работа със студена вода. До Долф стоеше висок водолаз, който вече бе нахлупил качулката на главата си. Беше ми представен като Макадам.
— Можем ли вече да влезем за кожата?
— Анита? — попита Долф.
— По-добре те да влязат във водата, отколкото аз.
— Безопасно ли е?
Това беше друг въпрос.
Истината:
— Не съм сигурна.
Макадам ме изгледа.
— Какво може да има там? Това е просто кожа, нали?
Свих рамене.
— Не съм сигурна точно каква кожа е.
— Е, и? — попита той.
— Ами помниш ли случая с Лудия магьосник през 70-те години?