Имаше нещо в люспите и формата на главата, което ми напомняше на кобра, но люспите дори на светлината на фенерчето блестяха с опалесценция. Змията не беше едноцветна. Беше като дъга или нефтено петно. Цветът се променяше в зависимост от ъгъла на светлината.
— Ще си играеш ли с нея или водолазите могат да дойдат и да я вземат? — попита Айкенсен.
За момент го игнорирах. Имаше нещо на челото, почти между очите. Нещо гладко и кръгло, и бяло. Прокарах пръсти по него. Беше перла. Перла с размерите на топка за голф. Какво, по дяволите, правеше гигантска перла, вложена в главата на змия? И защо онзи, който бе одрал създанието, не бе взел перлата със себе си?
Айкенсен се наведе напред и прокара ръка по кожата.
— Цък. Какво, по дяволите, е това?
— Гигантска змия — отвърнах аз.
Той се отдръпна с крясък и започна да драска по ръцете си, сякаш така можеше да изтрие усещането.
— Страхуваш се от змии, а, Айкенсен?
Той ме изгледа кръвнишки.
— Не.
Беше лъжа и двамата го знаехме.
— Да не би на вас двамата да ви харесва да стърчите на тези скали? — попита Тайтъс. — Раздвижете се.
— Виждаш ли нещо важно в разположението на кожата, Анита? — обади се Долф.
— Всъщност не. Нещото може просто да се е закачило за скалите. Не мисля, че е било поставено нарочно.
— В такъв случай можем да го преместим?
Кимнах.
— Водолазите могат да идват. Айкенсен вече провери водата за хищници.
Айкенсен ме изгледа.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Означава, че беше възможно да има разни неприятни създанийца във водата, но нищо не се опита да те изяде, така че е безопасно.
— Използвала си ме като примамка.
— Сам падна.
— Госпожица Блейк казва, че можем да преместим нещото, така ли? — попита Тайтъс.
— Да — отвърна му Долф.
— Действайте, момчета.
Водолазите се спогледаха.
— Вече може ли да осветим с прожектора? — обади се Макадам.
— Разбира се — отвърнах аз.
Светлината се стовари върху мен. Протегнах ръка, за да предпазя очите си, и за малко не се изхлузих от скалата. Исусе, беше ярко. Водата бе все така непрогледна, черна и развълнувана, но скалите лъщяха и с Айкенсен внезапно се оказахме в светлината на прожекторите. Ярката светлина отми всички цветове от змийската кожа.
Макадам нахлузи маската си и закрепи добре регулатора в устата си. Само един водолаз го последва. Предполагам, не бяха нужни четирима, за да вземат кожата.
— Защо си слагат бутилки само за да дойдат до тук? — попита Айкенсен.
— Застраховка, в случай че течението ги повлече или попаднат в дупка.
— Течението не е толкова лошо.
— Достатъчно лошо е, ако повлече кожата, да я загубим. С бутилки можеш да последваш нещо във водата по целия му път, колкото дълго се наложи.
— Звучиш, сякаш си го правила.
— Имам сертификат.
— Ама че всестранно развита личност — коментира той.
Водолазите бяха почти стигнали до нас. Бутилките им изглеждаха като гърбове на китове, подаващи се от водата. Макадам вдигна маската и постави облечена в ръкавица ръка на скалата. Извади регулатора от устата си, прегърна скалата и замаха с крака, за да не бъде повлечен от течението. Другият водолаз се приближи до Айкенсен.
— Има ли проблем, ако разкъсаме кожата? — попита Макадам.
— Ще я разкача от тази страна на скалата.
— Ще си намокриш ръката.
— Ще го преживея, нали?
Не можех да видя лицето му ясно под маската, но можех да се обзаложа, че ми се мръщи.
— Да, ще го преживееш.
Придвижих ръката си надолу по кожата, докато докоснах водата. Студът ме накара да се поколебая, но само за секунда. Посегнах надолу, за да я разплета, и се намокрих до рамото. Ръката ми докосна нещо хлъзгаво и плътно, което не беше кожа. Издадох леко възклицание и се отдръпнах рязко назад, като за малко не паднах. Възстанових равновесието си и посегнах за пистолета.
Имах време да кажа:
— Долу има нещо — и то изплува.
Кръгло лице с уста без устни, разтворена като за писък, изплува нагоре с ръце, протегнати към Макадам. Успях да мярна тъмни очи, преди отново да потъне във водата.
Водолазите се изпариха яко дим, плувайки към брега с широки, сигурни загребвания.
Айкенсен бе залитнал назад и се бе озовал във водата. Изправи се, пръскайки слюнка, с пистолет в ръка.
— Не стреляй по него — казах аз.
Нещото изплува отново. Преместих се зад него. То изпищя, а човешката му ръка посегна към мен. Сграбчи част от якето ми и се издърпа по-близо. Пистолетът бе в ръката ми, но не стрелях.
Айкенсен се бе прицелил в него. От брега долитаха крясъци. Другите ченгета идваха, но нямаше време. Двамата с Айкенсен бяхме сами в реката.