Съществото се държеше за мен, вече не крещеше, а просто висеше, сякаш бях последното нещо на света. Зарови безухата си глава в гърдите ми. Насочих пистолета си към гърдите на Айкенсен.
Това, изглежда, привлече вниманието му. Той примигна и се фокусира върху мен.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Насочи го в друга посока, Айкенсен.
— Омръзна ми да гледам в цевта на пистолета ти, дечко.
— И на мен така.
Викащи гласове, движение по брега, хора идват, почти са пристигнали. Остават само секунди, преди някой да се появи. Някой да ни спаси. Твърде късно.
До Айкенсен експлодира изстрел. Достатъчно близо, че да го опръска с вода. Той подскочи и пистолетът му изгърмя. Съществото полудя, но аз вече се движех, хвърляйки се към скалите. То висеше за мен, сякаш бяхме залепени. Прелетяхме покрай голямата скала, обвита в змийска кожа, но все пак успях да насоча браунинга към Айкенсен. Звуците от магнума му вибрираха във въздуха и резонираха в костите ми. Ако се беше обърнал към нас, щях да стрелям.
— Проклет да си, Айкенсен, разкарай шибания пистолет! — Цопването беше тежко и вероятно представляваше нагазващия във водата Тайтъс, но не смеех да отклоня поглед от Айкенсен.
Айкенсен гледаше по посока на плясъците. Долф стигна пръв до него. Извиси се над полицая като божие отмъщение.
Пистолетът на Айкенсен започна да се завърта към него, сякаш усещаше опасността.
— Насочи този пистолет към мен и ще те накарам да го изядеш — каза Долф. Гласът му бе нисък и проехтя дори във все още пищящите ми уши.
— Ако го насочи към теб — казах аз, — ще го застрелям.
— Никой освен мен няма да го застрелва — намеси се Тайтъс.
Той беше по-нисък от всички останали с изключение на мен, така че се мъчеше доста във водата. Сграбчи Айкенсен за колана и го събори, като успя да измъкне пистолета от ръцете му, докато последният падаше във водата.
Айкенсен изплува на повърхността, побеснял и плюещ вода.
— Защо, по дяволите, направи това?
— Попитай госпожица Блейк защо го направих. Попитай я, попитай я! — Беше нисък и мокър, но въпреки това успя да сплаши Айкенсен.
— Защо? — попита ме той.
Бях навела браунинга, но не го бях прибрала.
— Проблемът с носенето на голямо оръжие, Айкенсен, е, че преминава през адски много плът.
— Какво?
Тайтъс го блъсна и той залитна. Айкенсен с мъка се задържа на крака.
— Ако беше дръпнал спусъка, момче, със създанието, притиснато толкова близо до нея, щеше да убиеш и двамата.
— Мислех, че само го защитава. Каза да не стрелям по него. Вижте го!
В този момент всички се обърнаха към мен. Използвах скалите за опора, за да се изправя на крака. Съществото беше мъртва тежест, сякаш бе припаднало с ръце, вкопчени в якето ми. Имах повече проблеми с прибирането на пистолета, отколкото с изваждането му. Заради студа, адреналина и ръката на мъжа, захваната за якето ми, която покриваше кобура.
Защото точно това държах. Мъж. Мъж, който бе одран жив, но някак си не беше умрял. Естествено, не беше точно мъж.
— Това е човек, Айкенсен — обади се Тайтъс. — Ранен човек. Ако не беше толкова зает да вадиш пистолета си и да стреляш по разни неща, можеше и да забележиш какво има пред очите ти.
— Това е нага — казах аз.
Тайтъс, изглежда, не ме чу. Долф попита:
— Какво каза?
— Той е нага.
— Кой? — попита Тайтъс.
— Мъжът — отвърнах аз.
— Какво, по дяволите, е нага?
— Всички веднага излезте от водата — изкрещя глас откъм брега. Принадлежеше на един парамедик с купчина одеяла. — Хайде, хора, нека не се налага да водим всички в болницата.
Не бях сигурна, но мисля, че чух парамедика да си мърмори под носа: „Проклети глупаци.“
— Какво, по дяволите, е нага? — попита Тайтъс отново.
— Ще ви обясня, ако ми помогнете да го пренеса до брега. Задникът ми вече замръзва.
— Не само задникът ви замръзва — обади се парамедикът. — Всички да излязат на брега веднага. Действайте, хора.
— Помогнете й — каза Тайтьс.
Двама униформени заместници се озоваха във водата. Прецапаха напред и вдигнаха мъжа, но юмруците му бяха стиснали здраво якето ми в мъртва хватка. Проверих пулса на гърлото му. Беше там, слаб, но равномерен.
Медикът увиваше с одеяла всички, които излизаха на брега. Партньорът му, стройна жена със светла коса, зяпаше нагата, който блестеше като открита рана на светлината на прожектора.
— Какво, по дяволите, се е случило с него? — попита един от заместниците.
— Одрали са го — отвърнах аз.
— Исусе Христе.
— Правилна мисъл, погрешна религия — коментирах аз.