— Силни сме, ще се бием — отсече Лев. — Имаме дървени мечове и щитове. Не ни е страх нито от германци, нито от руснаци.
— Само си играл на война, синко. Тази битка няма да се води между деца. Налага се да намерим спокойно местенце, където да изчакаме, докато историята реши участта ни. Тръгваме при първа възможност. Дано само това не е краят на вашето детство.
Лев и Владек бяха озадачени, но и подразнени от думите на барона. За тях войната бе вълнуващо приключение, което, напуснеха ли замъка, щяха да изтърват. Няколко дни слугите опаковаха багажа на барона, а на Владек и Лев бе съобщено, че другия понеделник заминават за малката вила, северно от Гродно. Оставени почти без надзор, двете момчета продължиха да учат и да играят, ала така и не можеха да открият в замъка човек, склонен да отдели време и да прояви желание да отговори на безбройните им въпроси.
В събота имаха часове само сутринта. Превеждаха на латински „Пан Тадеуш“, когато чуха изстрелите. Отпърво Владек си помисли, че е ловец, който стреля нейде из имението, и момчетата се върнаха към поезията. Екна втори откос, този път много по-близо, и те тъкмо вдигнаха очи, когато някой долу се разпищя. Спогледаха се озадачени и изобщо не се стреснаха, тъй като през краткия си живот не се бяха натъквали на нищо, от което да се плашат. Учителят ги заряза сами и хукна да бяга. Чу се поредният изстрел, този път отвън в коридора. Ужасени, двете момчета седяха, затаили дъх. Не смееха да помръднат.
Най-неочаквано вратата се отвори с гръм и трясък и над тях застана мъж, горе-долу на възрастта на учителя, в сива войнишка униформа, с каска на главата. Лев се вкопчи във Владек, който се вторачи недоумяващо в натрапника. Войникът се разкрещя на немски и макар да го знаеха почти като роден, момчетата не отговориха. На вратата се показа втори войник, а първият се приближи, сграбчи ги като пилци за вратовете, изтика ги в коридора и оттам ги изведе в градината пред замъка, където Флорентина се беше втренчила в тревата отпред и пищеше неудържимо. Лев не се престраши да погледне, само зарови глава в рамото на Владек, който, изненадан и ужасен, насочи поглед към редицата трупове, главно на слуги, проснати ничком. Не можеше да откъсне очи от едни мустаци, очертали се на фона на локва кръв. Беше ловецът. Владек не усети нищо, а Флорентина продължи да пищи.
— Тате там ли е? — простена Лев. — Там ли е?
Владек огледа наново редицата трупове. Слава богу, барон Розновски не беше сред тях. Тъкмо да съобщи добрата новина на Лев, когато при тях дойде един войник.
— Wer hat gesprochen1? — попита ядно той.
— Ich2 — отвърна предизвикателно Владек.
Войникът вдигна пушката и стовари с все сила приклада върху главата му. Момчето се свлече с окървавено лице на земята. Къде ли беше баронът, какво ставаше, защо се държаха така с тях в собствения им дом? Лев скочи на мига върху Владек, за да го предпази от втория удар, който войникът се канеше да му нанесе в стомаха, ала пушката фрасна Лев отзад по тила.
И двете момчета лежаха, без да помръдват — Владек, защото още бе зашеметен от удара и от тежестта на Лев, стоварил се с цяло тяло отгоре му, а Лев — защото беше мъртъв.
Владек чу как някакъв друг войник ругае първия, задето ги тормози. Двамата се опитаха да вдигнат Лев, но другото момче се беше вкопчило в него. Дълго го дърпаха, докато го изтеглят и го метнат най-безцеремонно при останалите, с лице към тревата. Владек не откъсваше очи от безжизненото тяло на най-добрия си приятел, докато накрая го вкараха отново в замъка и заедно с още неколцина стъписани оцелели го отведоха долу в тъмницата. От страх да не се озове в редицата трупове върху тревата, никой не каза и дума, докато накрая вратата на подземието не се захлопна подире им и гласовете на войниците не заглъхнаха в далечината. Чак тогава Владек пророни:
— Божичко!
В ъгъла, свит до стената, седеше вцепенен баронът — гледаше невиждащо някъде пред себе си. Не беше пострадал само защото нашествениците имаха нужда от човек, който да отговаря за пленниците. Владек отиде при него, а другите насядаха възможно най-далеч от своя господар. Двамата се гледаха дълго, както при първата им среща. Владек протегна ръчица, а баронът я пое точно както първия ден, когато се бяха видели. Момченцето загледа как по страните на гордия мъж се търкалят сълзи. И двамата не казаха нищо. Бяха загубили най-скъпия си човек на този свят.