Веднъж бе валяло цял ден и Владек и Флорентина решиха да се възползват и да се измият в локвата, образувала се върху пода на горните килии. Така и не забелязаха, че баронът не сваля очи от Владек, докато той смъква дрипавата си ризка, докато се плиска досущ псе в недотам чистата вода и се търка така, че по тялото му се появиха бели ивици. Не щеш ли, баронът продума почти нечуто:
— Владек! Не те виждам добре — додаде той с пресеклив глас. — Я ела насам!
След дългото мълчание Владек се стъписа от гласа на своя покровител и дори не погледна към него. Беше сигурен, че това вещае началото на лудостта, вече застигнала двама от по-възрастните слуги.
— Ела насам, момче.
Владек се подчини със свито сърце и застана пред барона, който присви съсредоточено недовиждащи очи и се пресегна към малчугана. Прокара пръсти по гърдите му и се взря невярващо в него.
— Можеш ли, Владек, да обясниш това дребно уродство?
— Не, господарю — смути се момчето. — Такъв съм се родил. Втората ми майка твърдеше, че съм бил белязан от Бога Отца.
— Глупава жена. Белязан си от собствения си баща — промълви баронът и няколко минути мълча.
Без да помръдва и мускулче, Владек продължи да стои пред него.
Накрая баронът заговори отново — този път много по-бодро.
— Седни, момче.
Владек се подчини незабавно. Докато сядаше, отново видя тежката сребърна гривна, увиснала върху изпосталялата китка на барона. През една пукнатина в зида се процеждаше светлинка и великолепният герб на Розновски проблесна в непрогледния мрак на тъмницата.
— Не знам докога германците смятат да ни държат заключени тук. Отпърво мислех, че войната ще свърши за няколко седмици. Сбъркал съм. И както е тръгнало, сигурно дълго ще се проточи. Ето защо трябва да използваме времето по-градивно. Знам, че животът ми е към своя край.
— Не говорете така — понечи да възрази Владек, ала баронът продължи, сякаш изобщо не го е чул.
— А твоят, детето ми, тепърва започва. Затова трябва да продължа образованието ти.
Онзи ден баронът не каза и дума повече. Сякаш обмисляше до какво ще доведе обещанието му. По този начин Владек се сдоби с нов учител и тъй като не разполагаха нито с книги и учебници, нито с тетрадки, баронът го караше да повтаря всичко, каквото е казал. Така момчето научи цели стихотворения от Адам Мицкевич и Ян Кохановски, дълги откъси от „Енеида“. В страховитата класна стая усвояваше географията, математиката и четири езика: руски, немски, френски и английски. Ала най-щастлив отново бе, когато учеха история. Историята на неговия народ през вековете на разделение, на излъгани надежди за обединена Полша, на разочарование за поляците, когато през 1812 година Наполеон е бил разгромен от Русия. Узна и за по-ранни, по-честити времена, когато, след като отблъсква при Ченстохова шведите, крал Ян Казимир посвещава Полша на пресветата Божия майка, а също и как дворът на княз Радзивил, голям земевладелец и поклонник на лова, се е намирал в огромния замък край Варшава. Всеки ден последният урок на Владек беше за историята на рода Розновски. Баронът му разказваше отново и отново — а момчето така и не се уморяваше да го слуша, как знаменитият му предходник е служел през 1794 година при генерал Домбровски, а сетне, през 1809 година, при самия Наполеон и как великият император му се е отплатил със земя и с благородническа титла. Владек научи и как дядото на барона е бил член на Варшавския съвет, а баща му също е допринесъл за изграждането на нова Полша. Момчето бе неописуемо щастливо, когато благородникът превърна малката затворническа килия в класна стая.
Надзирателите пред вратите на килиите се сменяха на четири часа, а разговорите между тях и затворниците бяха „strengst verboten“3. Ала от откъслечните им думи Владек все пак разбра докъде е стигнала войната и какво са предприели Хинденбург и Лудендорф, а също за революцията, избухнала в Русия, за това, че после руснаците са прекратили участието си във войната и са сключили договора от Брест-Литовск.
Владек вече си мислеше, че затворниците ще се измъкнат от тъмницата едва след като умрат. През следващите две години вратите се отвориха всичко на всичко девет пъти и малчуганът се питаше дали не му е писано да прекара остатъка от живота си в тази мръсна пъклена дупка, където да води напразна битка с отчаянието и да товари съзнанието си със знания, напълно безполезни при тази робия.