В края на пътуването — бяха изминали цели хиляда и шестстотин километра, Владек вече се доверяваше напълно на застаряващата жена и му бе любопитно да види къде живее тя. В ранния следобед навлязоха в гарата на Москва. Макар да се бе нагледал на какво ли не, Владек никога не бе ходил в голям град, камо ли в столицата на всички руснаци. Беше ужасен, отново усети страха пред неизвестното. На гарата гъмжеше от хора, всички се стрелкаха в различни посоки. Тя долови опасенията му.
— Върви с мен, не говори и каквото и да става, не си махай шапката.
Владек свали торбите, нахлупи чак до вежди шапката върху главата си, вече покрита с черна четина, и слезе заедно с московчанката на перона. При бариерата имаше навалица — пътниците чакаха да покажат на охраната документите си за самоличност. Щом наближи и техният ред, Владек почувства как сърцето му думка като войнишки барабан, после обаче страхът му се разсея яко дим. Човекът от охраната само хвърли едно око на документите на жената.
— Заповядайте, другарко — рече той и изкозирува, след което погледна Владек.
— Синът ми — обясни жената.
— Ама разбира се, другарко — изкозирува отново мъжът.
Владек беше в Москва.
Не че не се доверяваше на своята нова спътница, ала по инстинкт понечи да побегне, после обаче се сети, че с тия сто и петдесет рубли надали ще изкара дълго, и реши сега-засега да не предприема нищо. Винаги можеше да избяга, по-добре все пак да не бърза.
Пред гарата чакаше впрегната в кон двуколка, която откара жената и новия й син у дома. Началника на гарата го нямаше вкъщи, затова, без да губи и миг, жената се запретна да оправя свободното легло за Владек. Сетне стопли вода на печката, напълни голям тенекиен леген и каза на момчето да влиза вътре. Малкият поляк се къпеше за пръв път от близо четири години, ако не се брои онова гмуркане в потока. Неговата покровителка стопли още вода и отново запозна Владек със сапуна, с който му изтърка гърба, единственото място по тялото му, където нямаше драскотини и ожулвания. Водата започна да променя цвета си и подир двайсетина минути беше черна. След като подсуши момчето, жената намаза ръцете и краката му с някакъв мехлем и превърза възпалените рани. Вторачи се в гърдите му само с едно зърно, но Владек побърза да се облече и я последва в кухнята. Тя вече бе приготвила купичка топла супа и малко фасул. Владек залапа лакомо — отдавна не беше виждал такава гощавка. И двамата с жената мълчаха.
След като момчето се нахрани, домакинята го покани да легне и да си почине.
— Не искам мъжът ми да те вижда, преди да съм му обяснила защо си тук — поясни тя. — Ако той се съгласи, искаш ли да останеш у нас, Владек?
Малчуганът кимна признателно.
— Тогава бързо в леглото — рече жената.
Владек я послуша, молейки се съпругът й да позволи да живее при тях. Съблече се бавно и легна в кревата. Беше прекалено чист, чаршафите — също, а дюшекът бе прекалено мек. Момчето метна възглавницата на пода, ала бе тъй уморен, че заспа въпреки пухените завивки. След няколко часа бе изтръгнат от непробудния сън от гласове — някой викаше в кухнята. Не знаеше колко е спал. Стана от леглото и видя, че вече е тъмно. Отиде при вратата, открехна я и заслуша разговора долу в кухнята.
— Патка такава! — екна писклив глас. — Толкова ли не разбираш какво е щяло да се случи, ако те бяха разкрили? И ти щеше да се озовеш в лагер.
— Само да го беше видял, Пьотр, приличаше на подгонено зверче.
— И затова ти реши да превърнеш нас двамата в подгонени зверове — изкряска мъжът. — Някой друг видя ли го?
— Не — отвърна жената. — Струва ми се, че не.
— Слава богу. Трябва да се маха незабавно оттук, докато някой не е разбрал, това е единствената ни надежда.
— И къде ще отиде, Пьотр? Няма си никого — примоли се закрилницата на Владек. — Пък и открай време си мечтая за син.
— Не ме е еня за какво си мечтаеш и къде ще отиде той, не носим отговорност за момчето и трябва час по-скоро да се отървем от него.
— Но, Пьотр, според мен той е благородник, баща му май е бил барон. Носи сребърна гривна, върху която пише…