— Все пак може би ще се споразумеем за продажбата на къщата — рече той.
— Защо да не го направим още сега! — отбеляза с равен глас жената. — Можете да приберете цялата сума.
Уилям се опита да си уговори още една среща.
— Хайде да не избързваме с решението. Според мен е разумно да се посъветвам с колегите си и отново да го обсъдя с вас.
Посетителката вдигна лекичко рамене.
— Както искате. При всички положения не държа аз да осъществя продажбата, но не бих искала и да ви създавам неудобства.
Младежът премигна.
— Трябва да ви призная, госпожо Брукс, че съм изненадан от великодушното ви отношение. Поне ми разрешете удоволствието да ви поканя на обяд.
Тя се усмихна за пръв път — върху дясната й буза се образува трапчинка, за която Уилям не бе и подозирал. Той я загледа като омагьосан и се постара по време на дългия обяд в „Риц“ да я види отново. Когато се върна в кабинета си, отдавна беше минало три часът.
— Дълъг обяд, Уилям — отбеляза Тони Симънс.
— Да. Проблемът с Брукс се оказа по-заплетен, отколкото бях очаквал.
— Докато преглеждах книжата, ми се видя доста прост — възрази другият мъж. — Вдовицата не роптае срещу предложението ни, нали? Мен ако питаш, сме доста щедри при така стеклите се обстоятелства.
— Да, и тя е на такова мнение. Наложи се да я убеждавам да не се разделя и с последния си цент колкото да напълни трезорите ни.
Тони Симънс го зяпна невярващо.
— Сякаш говори не Уилям Каин, когото познаваме и обичаме, а друг човек. Всъщност банката никога не е имала по-изгоден случай да се покаже великодушна.
Уилям се свъси. Още откакто беше постъпил в банката, те двамата с Тони Симънс застъпваха различно мнение за бъдещето на фондовия пазар. От ноември 1928 година, когато Хърбърт Хувър бе избран за президент, индексът Дау Джоунс непрекъснато се покачваше. Само десет дни по-късно Нюйоркската фондова борса бе отбелязала рекордния обем от над шест милиона акции, изтъргувани за един ден. Но Уилям бе повече от сигурен, че това покачване, подхранвано от големия приток на пари, идващи от автомобилостроенето, ще доведе до инфлация и нестабилност. Тони Симънс пък бе убеден, че покачването ще продължи, затова и когато на заседанията на управителния съвет Уилям препоръчваше да са по-предпазливи, всички неизменно се опълчваха срещу него. Виж, с парите от наследството той разполагаше със свободата да следва шестото си чувство, ето защо започна да влага големи суми в земя, злато, стоки и дори в старателно подбрани картини на импресионисти и остави едва петдесет на сто от парите си в акции.
Банката на Федералния резерв в Ню Йорк обяви с указ, че няма да приспада от капитала заемите, взети от банки, отпускащи на клиентите си пари единствено с цел борсови спекулации, и Уилям си каза, че това е първият пирон, забит в ковчега на спекулантите. Без да губи и миг, провери какви заеми са одобрявани в „Каин и Кабът“ и видя, че банката е отпуснала над двайсет и шест милиона долара за спекулации. Помоли Тони Симънс да си ги приберат, защото при такава държавна политика цените на акциите рано или късно неминуемо ще паднат. На месечното заседание на управителния съвет двамата само дето не се сбиха, но предложението на Уилям бе отхвърлено с дванайсет гласа „против“ и само два „за“.
На 21 март 1929 година от „Блеър и сие“ обявиха, че се сливат с „Банк ъф Америка“, третото подобно обединение, което като че вещаеше още по-светло бъдеще, а на 25 март Тони Симънс изпрати на Уилям паметна записка, в която наблягаше, че котировките на борсата са счупили поредния рекорд за всички времена, след което вложи още от парите на банката в ценни книжа. По онова време Уилям беше прехвърлил капитала си едва двайсет и пет на сто от него беше в акции, стъпка, вече струвала му над два милиона долара и разтревожен упрек от страна на Алан Лойд.
— Дано знаеш какво правиш, Уилям.
— От четиринайсетгодишен играя, Алан, на фондовата борса и винаги съм вървял срещу течението.
Но през лятото на 1929 година котировките на акциите продължиха да се покачват и дори Уилям спря да продава и се запита дали пък Тони Симънс все пак не е бил прав в преценката си.
Наближаваше денят, когато Алан Лойд щеше да излезе в пенсия, и ясното намерение на Симънс да го наследи като председател на управителния съвет вече се възприемаше като fait accompli8. Това безпокоеше Уилям, според когото Симънс мислеше далеч по-закостеняло. Винаги изоставаше от другите играчи на борсата, в което нямаше нищо лошо в добри години, когато всичко вървеше по вода, но бе твърде опасно за една банка в по-мизерни времена, когато и конкуренцията беше по-ожесточена. Уилям беше на мнение, че далновидният инвеститор не тича непременно със стадото, а го изпреварва и определя посоката, в която то ще поеме. Вече бе решил, че си е рисковано да влагат още пари във фондовия пазар, докато Тони Симънс бе убеден, че Щатите навлизат в златен век.