Йордан Йовков
Кайпа
I
Кайпа — това е българско село близо до Одрин. Никой от нас не го знаеше по-рано, никой не беше чувал името му дори. Но тук ние имахме един от най-ожесточените си и най-кървави боеве. И малкото, неизвестно досега село изведнъж даде името си на историята.
Тъй случайно и неочаквано се раждат всички големи и викащи имена, които в една война чертаят пътя на славата, на разрушението и на смъртта. Кайпа, Провадия, Селиолу, Караагач, Чонгора и още много други — това са малки, никому неизвестни по-рано села. Дълги години, цели векове, животът в тях се е текъл спокойно и еднообразно, като водите на голяма и тиха река. Хората са се раждали, живели са и са умирали с малките си радости и тъги. Като далечно ехо до тях е достигала, може би, мълвата на световните събития, но сами те нищо не са давали на света. Но идва войната. И ето над мирните ливади, които са слушали само звънците на стадата и свирките на овчарите, над черните угари, над които приведен и замислен е вървял само овчарят, над тия безмълвни и ГЛУХИ, като черковен двор, села изведнъж дохожда и се извива една буря, по-страшна, по-стихийна и опустошителна от всички бури на горещото лято. Земята дълбоко се разорава от гранати, поляните и хълмовете се обливат с кръв, небето се запалва, ехото на дремещите долини се разбужда от адски гърмежи и навсякъде, като гъстите снопи на една жетва, лежат неподвижни трупове. Изтръпнали от ужас, в огненото сияние на пожарите си, малките неизвестни досега села високо обаждат на света имената си. Всички вече ги знаят, всички говорят за тях.
Боят се започна на разсъмване. Капнал от умора, аз бях спал няколко часа, като убит. Събудих се — лицето ми беше мокро от дъжда, не знаях ни де съм, ни какво става с мене. Дълбокият и здрав сън беше изличил всички връзки с миналото, изличил беше даже и самия спомен за войната. Кратки, твърде кратки минути. Видях войниците, които се стягаха за път, голата земя, на която бях спал, облачното, безутешно небе. Чуха се няколко изстрела. Разбрах всичко. Ужасът на вчерашния ден премина пред мене като тежък кошмарен сън. Боже мой, и днес пак същото! И нищо по-болезнено няма от това внезапно спомняне: след покоя и безгрижието на съня, душата отново се облива от ледения лъх на суровата истина.
Вчера ние бяхме в първа линия и сега нашата дружина е назначена в бригаден резерв. Трябва да отидем някъде по-назад. Тръгваме да заемем мястото си, газим дълбока леплива кал, чизмите тежат, сякаш железни. На пътя ни се изпречва дълбок дол с отвесни, като стени, брегове. Някои войници се плъзгат и падат, други им подават пушките си, те се ловят за тях и с мъка излизат по калните и плъзгави сипеи. Не зная как бързо и незабелязано можахме да преминем вчера при настъплението си същия тоя дол. Може би защото не беше валяло още дъжд. Пристигаме на определното ни място и се спираме в кални, черни угари, прикрити зад един висок хълм.
Дъждовен ден. Оловени облаци покриват цялото небе, неподвижни и равни, като сключен до хоризонта покров. Но тия облаци са някак високо, а ниско под тях, лека и прозрачна, синкава като дим, мъгла плува над земята. Топло е, няма вятър и дъждът пада тихо, без пориви, отвесно и право, сякаш безбройни жици са обтегнати между небето и земята. Безмълвна тишина царува в мъгливото поле и в безлюдното, изоставено село, което се вижда наблизо. Всичко сякаш е спотаило дъх и тревожно чака нещо. Чуват се само монотонните и дремливн удари на дъжда.
Нови изстрели се чуват откъм позицията. Няколко гранати със зловещия шум на тежки птици минават над нас и падат някъде назад. Войниците образуват щитове: всеки взвод, събран на малка купчина, войниците плътно един до други. Така може би не е съвсем безопасно, както се мисли, но тая близост, която и без това инстинктивно се търси при всяка опасносг, раменете, които се допират, очите, които безмълвно се срещат, спотаеното дишане, при което почти се чува биенето на сърцата — всичко това ражда една топла вълна на другарство и това спокойно примирение пред еднаквата участ, което гали и успокоява.
Някои завиждат на резерва, като мислят, че е по-добре. Едва ли това всякога е вярно. Положението е почти едно и също с това на онези, конто са напред. Едните са на сцената, другите — в кулисите. А тук е мъчителната неизвестност, напрегнатите до скъсване нерви и, над всичко това, куршумите и гранатите. И те раняват, убиват хора — не които сами се бият, а хора, доито стоят неподвижни и пасивни до безпомощност, убиват ги сякаш без нужда, със скръстени ръце почти.
Ние сме две дружини — две хиледи души, събрани в малки, мълчаливи купчини в черната и кална угар. И по-високо над приведените глави, над ножовете, натъкнати на пушките, издигат се двете знамена, обвити в черна, лъсната от дъжда мушама. Всички мълчат, никой не говори, защото в ума на всички е една мисъл, едно чувство в душите: очакването. Защото всички живеят минутите на обречени жертви. Чака се само часът. И в това безмълвно очакване под гранатите и куршумите има нещо, прилично на неподвижната свирепост на бик, който все още позволява да забиват стрели в живото месо на тялото му. Чака се. И ето, ще дойде суха и къса заповед. Неподвижните, обвити в мокра мушама знамена, които досега са стояли като траурните знаци на примирение, на доброволно приета смърт, ще се развеят, ярко ще блесне коприненият плат, някакви златни слова, които няма да се четат, и от всичко това едно магическо обаяние, една тайнствена сила, която като безумие ще обземе тия хора и като жива вълна ще ги понесе напред.