Но шерифът беше непоколебим. Той бе решил твърдо, че Кейтсби Бурията няма вече да разбужда ековете на Куиксенд със своя пронизителен вой. И беше го заявил. Като представител на властта и като човек той се чувствуваше задължен да сложи сурдинка на този инструмент, който внасяше неразбория. Лоши звуци издаваше той.
Наблизо се виждаше ръчна платформа за товарене и разтоварване на по-леки товари. Тя стоеше до навес, пълен с чували вълна, оставена за продан от някоя от свиневъдните ферми. На тази платформа шерифът и хората му качиха три тежки чувала с вълна. Приведен ниско, Бък Патерсън се насочи към укреплението на Бурията, като буташе бавно пред себе си платформата с чувалите, която му служеше за прикритие. Останалите, пръснати нашироко, стояха готови да надупчат обсадения, ако той се покаже и направи опит да спре идола на справедливостта, който настъпваше към него. Само веднъж Бурията демонстрира бойната си мощ. Той стреля иззад прозореца и от сигурната крепост на шерифа хвръкнаха няколко валма. Потерята отвърна с няколко изстрела, които изплющяха по рамката на прозореца на укреплението. Нито едната, нито другата страна даде загуби.
Шерифът беше така дълбоко погълнат от управлението на бойния си кораб, че забеляза сутрешния влак едва когато той наближи рампата. Влакът идваше по линията от другата страна на рампата. Той спираше тук само за една минута. Каква чудесна възможност за Бурията! Той трябваше само да излезе от другата врата, да се метне на влака и тогава иди го гони.
Бък заряза прикритието си и с насочен револвер изкачи бегом стъпалата, отвори с един напън на мощното си рамо заключената врата и влезе вътре. Хората му чуха само един изстрел и повече нищо.
Най-после раненият отвори очи. След спусналия се мрак той отново можеше да вижда, да чува, да усеща и мисли. Той се огледа и разбра, че лежи на дървена пейка. Един висок човек със смутено изражение и голяма значка с надпис „Шериф“ стоеше над него. Дребна старица в черно с набръчкано лице и искрящи черни очи придържаше мокра носна кърпа о слепоочието му. Той тъкмо се мъчеше да възприеме това, което виждаше, и да го свърже с последните събития, когато старицата заговори:
— Спокойно, човече, я какъв си здравеняк. Куршумът не те е докоснал дори. Само е хвръкнал покрай главата ти и те е зашеметил за малко. Стават такива неща, знам аз. Сътресение му викат. Ейбъл Уодкинз убиваше катерички по този начин — „шашардисвам ги“, казва.
Ти, дето се вика, си бил шашардисан, господине, но скоро ще се оправиш. Сега си по-добре, нали? Полежи спокойно още малко, пък аз ще ти мокря челото. Ти не ме познаваш, ама то не е и за чудене, откъде ще ме познаваш? Аз ида с тоя влак от Алабама да видя сина си. Голям син имам, а? Боже, боже! Можеш ли да повярваш, че някога е бил бебе. Този е синът ми, господине.
Старицата се извърна, погледна човека, който стоеше прав до нея, и съсипаното й лице просия от горда и мила усмивка. Тя протегна жилестата си, мазолеста ръка и пое в нея ръката на сина си. После се усмихна приветливо на легналия и продължи да топи кърпата в тенекиената мивка на чакалнята и да мокри грижливо слепоочието му. Ней бе присъща добродушната бъбривост на старите хора.
— Не съм го виждала от девет години — продължи тя. — Един от племенниците ми, Елкана Прайс, той е кондуктор по железниците, та той ми даде билет да дойда дотук. Мога да остана цяла седмица и да се върна пак със същия билет. Виж ти, моето малко момче станало офицер — шериф на цял град! Това е нещо като полицай, нали? Пък аз да не знам, че бил офицер; ама той не ми е споменал нищо в писмата. Сигурно си е рекъл да не плаши старата си майка, щото тая служба е опасна. Ама не съм аз от тия, дето се плашат. Що да се плаша. Ей на, слизам от влака, а в гарата се гърми и отвътре излиза пушилка, ама аз тръгвам право насам. Изведнъж виждам лицето на сина ми да наднича от прозореца. Познах го веднага. Той ме посрещна на прага и така ме стисна, че щях да умра. А пък ти, господине, лежеше тук досущ като мъртвец и аз рекох да видим кое-що, да ти помогнем някак.
— Май че вече мога да стана — каза онзи със сътресението. — Вече се чувствувам доста добре.
Той седна някак, все още отпаднал, и се облегна на стената. Беше голям мъж, с грубовати черти и едър кокал. Проницателните му очи като че не се откъсваха от лицето на човека, който стоеше съвсем неподвижен пред него. Но всъщност погледът му често се отместваше от това лице и се спираше на шерифската значка на гърдите на човека.
— Тъй, тъй, ще се оправиш — каза старицата и погали ръката му, — само не бива да правиш вече поразии и да караш хората да стрелят по тебе. Синът ми разказа едно-друго за тебе, докато ти лежеше в безсъзнание на пода. Ти не се докачай, че една стара жена със син, голям колкото теб, ти говори за тия неща. И недей гони карез на сина ми, че е стрелял по тебе. Един офицер трябва да варди законите — такава му е службата, — а пък който е хванал кривия път, ще пати, няма как. Ти недей кори сина ми, господине, какво е виновен той? Той винаги си е бил добро момче, още от малък — добро, кротко и възпитано. Послушай думата ми, господине, не прави повече тъй. Стани добър човек, остави пиенето и си живей мирно и тихо. Варди се от лоши приятели и се труди честно, че да ти е сладък сънят.