Елена Звездная
Академия на проклятията
Академия на проклятията
Как да надхитриш принца на Хаоса
Урок шести
Превод - Кристина Мешулам
-Адептка Риате – ниският чувствен глас на лорд-директора като че ли изпълваше целия кабинет, - ако продължите още малко така загадъчно да мълчите, ще ми се наложи да прибегна до повторна проверка на знанията ви.
Великият Риан Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър на Тъмната магия и на Изкуството на Смъртта, временен повелител на Третото кралство и по съвместителство, онзи единствен, който можеше да накара сърцето ми да бие по-бързо, или просто да замре, както сега например, коварно се усмихна.
-Съвест нямате вие, лорд-директор – бях принудена да го огорча аз.
-Риате, аз даже жена си нямам – магистърът разпери ръце, без никакво намерение да се огорчава, - какво остава за някаква си съвест.
-И аз си нямам мъж – закономерно възрази адептката на Академията на Проклятията.
-Което ни връща към въпроса, засягащ вашия морален облик – нагла усмивчица и проникновеното: - И аз съм готов да изслушам вашето безусловно „да“, госпожо Риате.
-Аз вече три пъти ви заявих своето безусловно „не“! – избухнах аз, скачайки от стола.
Но когато от креслото си, с подлъгващо бавно движение, стана лорд-директорът, аз бързичко се наместих отново на стола, но беше късно.
-Дея – заобикаляйки бюрото и приближавайки се до мен, проточи магистърът, - трябва да присъстваш на този бал.
-Няма – намръщвайки се, заявих аз, скръствайки ръце пред гърди.
-В качеството си на моя годеница – Риан спря пред мен.
-За нищо на света!
-И ще бъдеш представена на придворните като бъдещата лейди Тьер.
-Не!
Изведнъж на мен ми протегнаха ръка. Удивено погледнах лорд-директора, той пък с усмивка внесе предложение:
-Хайде да си поиграем на три безусловни „да“?
-Н-н-не ми се иска – измърморих аз.
-Хайде де, това е просто игра – привидно честният му тон изобщо не ми хареса.
Улових загадъчния поглед на черните, леко мъждукащи очи, в които аз, честно казано, отдавна и безвъзвратно бях потънала, но кой знае как, с всеки следващ път, ми се струваше, че отново тъна. И като че ли без моето съзнателно участие, тялото ми се изправи, след това се озова в обятията на лорд-директора, но активната си роля в последвалите целувки, би било нечестно да отричам.
-И така, смисълът на играта – издиша Риан, практически без да се откъсва от мен, - аз питам, ти отговаряш. Ясни ли са правилата?
-Напълно – откровено преувеличих аз, тъй като в моето състояние беше трудно да разсъждавам трезво.
-Въпрос първи – нежна целувка, - ти обичаш ли ме?
-Да – промълвих аз без изобщо да се замислям.
-Въпрос втори, - още една умопомрачително нежна целувка, - ти ще бъдеш ли с мен винаги и навсякъде?
-Да – беше чудесно, че той ме държеше, защото краката ми отказваха да стоят здраво на земята.
-Включително и на императорския бал?
Аз бих казала „не“, но на мен просто не ми дадоха такава възможност, а когато престанаха да ме целуват, се оказа, че вече просто не съм способна на това „не“.
-И тогава – в докосванията на Риан вече се прокрадваше значително повече страст, отколкото нежност, - всички най-накрая ще разберат, че аз си имам годеница, нали, Дея?
-Да – простенах аз, обвивайки шията му с ръце.
-Каква послушна годеница си имам – прошепна доволният от получените отговори магистър на Тъмното изкуство.
-А колко е настоятелен моят годеник, просто да не говорим! – не се сдържах аз.
-Какъвто е, такъв, други няма да има – „утеши“ ме той.
Гледах черните му очи, чертите на аристократичното лице, погледът ми замираше на ясно очертаните устни на лорд-директора и аз чувствах как сърцето ми започва да бие по-бързо. И ако досега бях скована като от лед, вече се чувствах стоплена, омаяна и омагьосана от лорд Риан Тьер.
-Интересно – отдръпвайки се леко, но продължавайки да го прегръщам, подхванах аз – ти това ли имаше предвид, когато каза: „И когато аз се превърна в твоята единствена ценност, ние ще си поговорим отново за жизнените ти приоритети, сърце мое“?
Загадъчна усмивка, коварен блясък в очите и уклончивото:
-Не съвсем.
-Така ли? – стана ми любопитно. – А какво тогава?
-М-м-м…
Риан ме подхвана на ръце, отнесе ме до прозореца, сложи ме да седна на перваза, и навеждайки се към устните ми, прошепна:
-Лейди Митас в секретарската стая ли е?
-Д-д-да, струва ми се – и като че ли, за мой срам, дори това вече не ме тревожеше кой знае колко.