След тази тирада Тесме просто застина, гледайки потресено Еллохар, той отново го раздруса за рамото и добави:
-Стига толкова, намотаваш си сополите на юмрука и се взимаш в ръце. Освен това, проклятието, което си разработил за онзи, кривогледия, бързичко ми го оформяш на хартия, ще го покажа на сестричката, ще поискам професионалното й вещерско мнение. След час да е готово. Ще намина.
И директорът на Школата за Изкуството на Смъртта преспокойно се насочи към мен и ме побутна към изхода. И аз тръгнах без възражения, не ми бяха останали никакви сили за тях.
Ние излязохме от аудиторията в същия ред – аз отпред, лорд Еллохар на крачка след мен. Но в момента, когато затвори вратата, магистърът ме изпревари, принуждавайки ме да спра, докосна брадичката ми, карайки ме да го погледна и едва нашите погледи се срещнаха, тихо произнесе:
-Благодаря.
Аз свих рамене, отстъпих крачка назад и извърнах поглед. Ние постояхме така още известно време, след това Еллохар изведнъж попита:
-Как успя да уговориш Еа?
-Вие сте добър учител – без да го гледам, отвърнах аз.
И отново възцари тежка, угнетяваща тишина.
И съвсем неочакваното:
-Прости ми…
-За какво? – притискайки по-силно книгите, попитах аз.
-За поведението ми в таверната в Хаос. За това, че те изплаших. Прости ми, не го исках.
Аз смутено го погледнах, той ми отвърна с тъжна усмивка, а в очите… зверска мъка. Бездна, какво да правя сега?! Аз никога не му бях давала дори и най-малък повод и откровено си бях признала, че обичам друг, и… и аз наистина за нищо не бях виновна пред директора на Школата за Изкуството на Смъртта, но ми беше толкова тежко, че направо ме болеше да дишам.
-Магистър Еллохар – аз конвулсивно си поех дъх, опитвайки се най-тактично да го кажа, - аз не ви се сърдя, не съм ви обидена, не съм ви ядосана… В края на краищата, независимо от това, което казвате, постъпките ви говорят, че вие сте бил и си оставате истински приятел на лорд Тьер, а за мен това изкупва каквито и да било ваши изказвания… - помислих за миг, спомних си как той умее да се хваща за всяка дума и припряно добавих: - В миналото. На мен наистина ми е много приятно, че сте счел за нужно да поискате прошка за онзи… инцидент, но сега, аз наистина трябва да вървя…
И ето, търсиш най-правилните думи, опитваш се да не го засегнеш по никакъв начин, да не му причиниш болка, а в резултат той те прекъсва по средата на думата с невероятното:
-Ще обядваш ли с мен?
Аз с объркване погледнах лорд Еллохар, той се усмихна и добави:
-Нищо предосъдително, Дея. Освен това, Тьер едва ли ще се освободи преди полунощ, така че…
-Магистър – този път аз се бях запасила с наглост и реших все пак да си кажа всичко, - ставаше дума за миналите инциденти! Колкото до настоящето и бъдещето – длъжна съм да ви напомня, че аз съм годеница на най-добрия ви приятел и имам намерение да си остана такава.
-Дея.. – очите на Еллохар, кой знае защо, се присвиха яростно.
-Магистър Еллохар – повторно прекъснах събеседника си, - аз много ви уважавам – и кой знае защо, добавих: - Независимо от противния ви характер, безразборните ви връзки и стремежът ви да повишите числеността на населението на острова на морските вещици… - запънах се, усетила, какво точно съм казала, но все пак уверено завърших фразата: - И много би ми се искало да съхраня уважително отношение с този, когото цени бъдещия ми съпруг.
Лорд Еллохар премълча.
А аз, възползвайки се от това, бодро продължих:
-Всичко най-кошмарно – и заобикаляйки магистъра, едва не се затичах нагоре по обикновено досадното зловредно стълбище.
Бившата домакинка сега, между другото, си траеше, даже когато случайно се спънах от поредното стъпало. И аз нито веднъж не се обърнах, въпреки че чувствах, как погледът на лорд Еллохар прогаря гърба ми. Но дори не се спрях.
Когато обаче влязох от подземието в хола, на пътя ми се материализира Дара. Съдейки по празните коридори и пустия първи етаж на учебния корпус, лекцията вече беше започнала, така че, явно ме чакаше поредната забележка и мъмрене, но вместо това, възродената мрачно се осведоми:
-И кога имаш намерение да кажеш на Тьер за домогванията на този… - тя не уточни именно на кого, но и така си беше повече от ясно.
Рязко издишах, тъй като стълбите наистина ги бях изкачила на един дъх и сега не ми стигаше въздух, а след това честно си признах:
-Никога.
Дара укоризнено поклати глава и прошепна:
-Той така те гледаше, Дея… лош беше този поглед.
Облягайки се на вратата, аз простенах:
-Дара, аз не искам да казвам нищо на Риан, не мога да му кажа за това. Лорд Еллохар знае за чувствата ми и аз честно съм му обяснила, че той няма никакъв шанс за взаимност… и…