Бени Евънс идваше от малка къща с тераса в Бутъл. Беше син на мелничар. Не се отличаваше с нищо в началното училище и получи доста слаби резултати на тестовете. Но на седемгодишна възраст се случи нещо, което направи всичко това излишно. Учителката му по рисуване му показа една книга.
Вътре имаше картинки и кой знае защо, детето ги зяпна в почуда. Това бяха картини на млади жени с бебета в ръце и с крилати ангелчета отзад. Момченцето от Бутъл току-що бе видяло своята първа Мадона и младенец от флорентински майстор. След това апетитът му беше неутолим.
Дни наред седеше в обществената библиотека и гледаше творбите на Джото, Рафаело, Тициан, Ботичели, Тинторето и Тиополо. Поглъщаше произведенията на гигантите Микеланджело и Леонардо да Винчи така, както връстниците му поглъщаха евтините си хамбургери.
Като юноша миеше коли, разнасяше вестници и разхождаше кучета и със спестяванията си пътуваше на автостоп из Европа, за да види Уфици и Пити. След италианците започна да изучава испанците, отиде в Толедо и прекара два дни в катедралата пред стенописите на Веласкес, Зурбаран и Мурильо. На двадесет и две години все още нямаше пукната пара, но бе жива енциклопедия по класическо изкуство. Това беше видял Себастиан Мортлейк, когато нае младия кандидат. Ала дори придирчивият и умен Мортлейк бе пропуснал нещо. Инстинкта — или го имаш, или го нямаш. Рошавият младеж от задните улички на Бутъл го имаше и никой не знаеше това — дори той.
На другия ден Евънс дойде в почти празната сграда. Официално беше отворено — портиерът бе на вратата, ала коридорите вътре пустееха.
Бени Евънс отиде в стаята за оценяване и се зае с последните петнадесет картини. Те бяха с различна големина и опаковка. Третата от края беше увита в зебло. Бени разсеяно отбеляза, че номерът й е Д 1601. Когато я видя, се смая от състоянието й, от пластовете мръсотия, които покриваха първоначалното изображение. Трудно можеше да се разбере какво е било някога.
Той я обърна. Дърво. Странно. Още по-странно, не бе дъб. Когато рисуваха върху дърво, северноевропейците използваха главно дъб. В Италия нямаше дъбове. Дали не беше топола?
Бени занесе малката картина на един статив и я подложи на силна светлина. Имаше седнала жена, но без дете. Над нея се бе навел мъж и тя гледаше нагоре към него. Малки розови устенца, изпъкнало чело.
Очите го заболяха от светлината. Той промени ъгъла на лъча и проучи мъжката фигура. Нещо в паметта му се раздвижи — позата, езикът на тялото… Мъжът казваше нещо, жестикулираше и жената унесено го слушаше.
Нещо в начина, по който бяха свити пръстите. Не беше ли виждал и преди така свити пръсти? Но най-важно бе лицето. Малки свити устни и три вертикални бръчки над очите. Къде беше виждал малки вертикални, а не хоризонтални бръчки? Бе сигурен, че е виждал такива, но не си спомняше къде и кога. Погледна формуляра. Някой си господин Т. Гор. Без телефон. По дяволите! Отхвърли последните две картини като евтин боклук, взе формулярите и отиде при Дирдри, последната останала в отдела секретарка. Продиктува й общо писмо, в което се изразяваше съжалението на фирмата, и й даде формулярите. На всеки беше посочена оценката на отхвърлената картина.
Въпреки че бяха четиридесет и четири, текстообработващата програма щеше само да смени имената. Бени известно време възхитено наблюдава работата. Той имаше съвсем повърхностни познания за компютрите. След десет минути Дирдри вече приготвяше пликовете. Той й пожела весела Коледа и си тръгна. Както обикновено, взе автобуса до Ладброук Гроув. Навън миришеше на сняг.
Когато се събуди, часовникът на нощното шкафче показваше два през нощта. Усети до себе си възбуждащата топлина на Джули. Преди да заспят се бяха любили и това обикновено гарантираше спокойна нощ. И все пак се бе събудил и мислите му бяха неспокойни. Опита се да си спомни за какво си е мислил преди три часа, когато се беше унасял. Освен за Джули. Пред очите му се появи увитата в зебло картина.
Той рязко се надигна. Джули сънено изсумтя. Бени седна и промълви три думи в мрака:
— Мама му стара!
На другата сутрин, 23 декември, се върна в „Дарси“. Този път наистина беше затворено. Влезе през служебния вход.
Трябваше му библиотеката на „Стари майстори“. Вратата се отваряше с електронна комбинация, която му бе известна. Остана вътре един час и излезе с три справочника, които занесе в стаята за оценяване. Увитата в зебло картина продължаваше да е на статива, на който я беше оставил.
Отново включи силната лампа и използва лупата, която откри в чекмеджето на Себастиан Мортлейк. После сравни лицето на наведения мъж с другите, за които се знаеше, че са излезли изпод четката на художника от справочниците. На една от тях имаше монах или светец с кафяво расо, тонзура, изпъкнало чело и три вертикални бръчки на тревога или дълбок размисъл точно между очите.