усмихна и провокативно се осведоми: - Струва ми се, че именно вие, доскорошен предвестник на смъртта, бяхте тази, която ми доказваше, че най-добре ще бъде Дея да остане с Еллохар?
Дара почервеня. Цялата. Почервеняха даже дрехите, които досега бяха същите като на капитан Верис - черна
униформа на Школата за Изкуството на Смъртта и... изчезна. Току-що беше тук, а сега я нямаше. Мен Шаена ме
побутна към каретата и едва изчакала да се качим в екипажа и той да потегли, поясни репликата си:
- Тя просто напоследък се е сдушила с Тараг и сега се притеснява за школата.
- Защо? - изумих се аз и се постарах да си оправя роклята, хвърляйки завистливи погледи към капитана
и панталона на униформата й. На нея със сигурност така и беше по-удобно, отколкото на мен в рокля, съобразена с придворната мода.
Верис отметна синьо-черната си плитка, въздъхна и произнесе:
- Защото след вашата сватба с Тьер, магистърът явно ще се пропие от мъка и тази мъка ще го държи поне един
месец.
Аз наведох очи, разглеждайки гънките на роклята си и... не знаех какво да кажа. Какво изобщо можеше да
се каже по този повод? Знаех ли аз за чувствата на Даррен Еллохар към мен? Без съмнение, знаех. Знаех по-
добре от всеки друг, но какво можех да направя?
Внезапно в каретата нещо заблещука, сиянието се оформи в седналата до мен Дара, която унило измърмори:
- След Василена той пи повече.
- Не, един месец - не се съгласи Верис. - Магистърът може понякога и да обича да се самосъжалява, случва
му се веднъж на десет-петнайсет години, но той е прекалено активен, за да пребивава в такова състояние
прекалено дълго. Но поне месец няма да ни е никак леко, не споря.
Аз с надежда погледнах капитана и Шаена, усмихвайки ми се, продължи:
- Освен това, аз прекрасно познавам магистъра на Смъртта, може би, защото много години бях безнадеждно
влюбена в него, а може и просто защото съм наблюдателна. Мога да ти кажа едно - когато на него наистина
му е зле, той не пие, той започва да действа. И в това състояние, постъпките му поразяват въображението
- магистърът е в състояние да свърши огромен обем работа, да изучи купища документация и особено се
вманиачава в организацията и реда.
Хвърлих поглед към Дара и забелязах изражението на дълбоко замисляне на лицето й, а когато усети, че я
гледам, възроденият дух неуверено проговори:
- Да, има нещо вярно в това... Когато например на границата с Бездната загина наставника му Харшаг, лорд
Еллохар дори не се докосна до виното, но за сметка на това, бе построен нов тренировъчен полигон, промени
се програмата и цялата школа светеше, излъскана до блясък.
- Ето, а аз какво ти казах - усмихна се Верис.
Поободрена от изводите на куратора, аз изпънах рамене и се обърнах към Дара:
- Къде е Риан?
Замислената дух на смъртта се опита да се отърве от мен с краткото:
- Топят Листар.
След това попита Верис:
- Предполагаш, че не трябва да се безпокоя, така ли?
Капитанът оправи яката на черния си мундир с копчета във вид на човешки черепи и свивайки рамене,
отвърна:
- Еллохар е демон, Дара. Повтарям - де-мон. Той беше влюбен във Василена и я пусна да си върви, беше
влюбен в Дея и също я връчи на друг. Да, ще му бъде тежко, да, ще изгуби известно време, за да успее да
преодолее поредното си безнадеждно влюбване, но повярвай ми, ако той наистина обичаше, нито Тьер, нито
който и да било друг не би могъл да го спре, нямаше дори да му обърне внимание. Демонът не ти е някакъв
си тъмен лорд, тук не може да става дума нито за благородство, нито за разбиране, нито за игри. Демонът
просто сграбчва своята жена и я отмъква в дома си, там, където никой, освен него никога няма да може да
проникне.
Извличайки от думите на Верис най-важното - извода, че не си заслужава да се безпокоя за лорд Еллохар, аз
посветих вниманието си на друго:
- Топят Листар?!
Дара, въздъхвайки страдалчески, раздразнено попита:
- Дея, какво точно не ти е ясно? Да, потопяват Листар, между другото, си го е заслужил. Така му се пада... Без
да доизслушам докрай, подвих ръкава си, освободих гривничката от прежда и стиснах възелчето.
И нищо...
Седях, вслушвах се в чаткането на копитата, но нищо не се случваше - Дея? - учудено се обърна към мен
лейди Верис, вглеждайки се в съсредоточеното ми лице.
- Сега Риан трябва да се появи - осведомих я аз. Дара изобрази скептична гримаса и отбеляза:
- Едва ли, аз му съобщих, че ще съм с теб.
Внезапно в каретата се разнесе мирис на кръв, след това Верис притвори очи, усмихна се, кимна на някого