или на нещо и повдигайки клепачи, ме погледна, за да съобщи:
- Дея, магистърът на Смъртта те моли да не му пречиш да празнува в навечерието на предстоящата сватба на
лорд Риан Тьер.
Намръщвайки се, аз скръстих ръце пред гърди и попитах:
- Лейди Верис, а вие бихте ли могли да предадете нещо на магистър Еллохар? Кураторът кимна.
Тогава аз зададох логичния въпрос:
- Ако те унищожат Листар, кой ще поддържа живота в моретата?
- Хайде сега, това всъщност е човешко море, така че и проблемът не е наш - изпръхтя Дара.
Шаена пък свали ръкавицата от лявата си ръка и мълчаливо одраска дланта си. Аз изписках, а тя затвори очи
и устните й няколко пъти се помръднаха, докато аз, без да откъсвам поглед от тежката алена капка, проследих
пътя й по тясната, но силна длан на върколака.
- Дея - със затворени очи проговори лейди Верис, - магистър Еллохар ехидно се интересува дали имаш
предложения за това, кой би могъл да заеме вакантното място на духа на Листар?
Неочакваният въпрос ме накара да се замисля какво изобщо зная за морските божества като цяло и кого
от тях познавам и единственият, който ми дойде на ум беше Еа. Не можах да не си спомня и депресията, обхванала бога на морските дълбини на Хаоса, а ако трябваше да мисля и за това, че именно той в онези
далечни времена се бе притекъл на помощ на Саарда, когато тя бягала от Световете на Хаоса, а и на нас с
Еллохар помогна...
- Еа! - уверено отсякох аз.
Верис само учудено вдигна вежда, но явно предаде всичко на магистъра на Смъртта, защото съвсем скоро
отсъди:
- Неочаквано решение.
И отваряйки очи, поднесе дланта си към устните, лизна кръвта, след което втренчено се взря в драскотината
и тя се затвори моментално.
- Еа? - потресено се намеси Дара. - Дея, как изобщо ти дойде наум такова нещо?
Свивайки рамене, премълчах, но в същото време, неволно се усмихнах, спомняйки си лицето, изплуващо от
пяната и неизменното му „Пукни” в отговор на който и да е въпрос.
А, да, по повод въпросите:
- Къде отиваме? - беше ми любопитно, независимо, че искрено се радвах, че успях да избегна срещата с
шивачката.
- Ние ли? - двете заговорнички в черни костюми весело се спогледаха.
Последва мимически изразителен, но напълно беззвучен диалог, след който на Верис, при отрицателното
поклащане на глава от страна на Дара, й се наложи да ми обясни причината за похищението:
- Дея, тъй като твоят прекомерно нагъл дроу от гномски произход взе върху себе си цялата организация
на сватбата и нищо не остави за нас, ние решихме, че единственото, което можем да направим за теб е... -
тържествена пауза, - да ти изберем роклята!
О, Бездна, само това не!
- Да - също толкова тържествено потвърди Дара, - сватбената ти рокля!
Аз едва не простенах. Работата беше в това, че именно сватбената рокля беше онова единствено нещо, което
аз исках да избера сама... е, и сватбения костюм на Риан. Именно поради тази причина, дрехите останаха
онова единствено нещо от цялата организация, което Юрао не беше успял да заграби. Но явно не бях взела
предвид инициативността на двете си приятелки!
В каретата изведнъж притъмня, аз погледнах през прозорчето и разбрах, че се придвижваме по гората на
клановете на върколаците.
- Ти ще си във възторг - увери ме лейди Верис - роклята е великолепна! Аз привлякох най-добрите шивачки
на клана за създаването й, ние с Дара цяла нощ рисувахме ескизите и измислихме нещо невероятно!
Наложи се с всичка сила да се опитам да се усмихна, въпреки че се чувствах готова да ревна заради
несправедливостта на мирозданието, а от друга страна, разбирах, че няма да мога да им откажа - те и двете
се бяха старали и сега чакаха да видят как ще се зарадвам, а аз... Аз исках да избера роклята си сама.
Столичната резиденция на Първия дома на клана на Прокрадващите се сенки се оказа едноетажна дървена
крепост с тесни прозорци - бойници, мускулести полуголи стражи, чиито шии бяха украсени с огърлици от
зъби и нокти, а високите им меки ботуши правеха всяка тяхна крачка безшумна. И стражата се оказа достойна
за клана си - върколаците само подушиха въздуха по посока на каретата и мигновено склониха глави, още
преди лейди Верис да излезе от каретата. Никой не подаде ръка, помагайки ни да слезем, никой не отвори
дори вратата - стражите като че ли бяха замръзнали.
- Галантността е оскърбителна - поясни за мен капитанът, водейки ме към внушителните оковани врати на
крепостта. - Да проявяват грижа имат право бащата, братът, любовникът и съпругът, от всички останали