ска община, но прелест моя, ние двете с теб трябва да се съобразим с факта, че утре ще се състои практически
сватбата на бъдещите император и императрица на Тъмната империя!
Единственото, което ми попречи да изпадна в истерия в този момент, беше споменът за това, как в танца
алетар, излитам нагоре, а Риан след това ме лови в ръцете си. Упоителното усещане за полет, възхитителната
увереност в това, че мен винаги ще ме уловят, вълшебната всепоглъщаща страст, която ме обхващаше, когато
се озовавах в обятията на магистъра...
Да, от тези мисли веднага ми стана по-леко, но дори приятните спомени сега не направиха ситуацията по-
приемлива. И може би аз бих приела позицията на лейди Тьер, но имах както няколко собствени аргумента, така и намерението да ги използвам:
- Първо на първо - аз скръстих ръце на гърдите си, чувствайки как ме боцка златната бродерия, - да започнем
с това, че лорд Еллохар постави условието, че Риан трябва да седне на трона едва след като самият магистър
на Смъртта стане властелин на Хаоса!
- И? - меланхолично се поинтересува лейди Тьер, любовно подреждайки гънките на воала ми.
- И... демоните живеят дълго - продължих аз, а човеците - малко, така че имам всички шансове да не доживея
до встъпването на Риан във власт!
Усмивката на истинската наследница на Тъмната империя стана неописуема и свекромонстърът измърка:
- Дея, Дея, повярвай, ти ще живееш много по-дълго от обикновен човек. Спорен въпрос, но това и не беше
окончателният ми аргумент:
- Освен всичко останало, сватбите на тъмните лордове са закрито, вътрешносемейно мероприятие! -
напомних аз.
Лейди Тьер направи странна гримаса, а след това замислено произнесе:
- Много се съмнявам, че това може да бъде достойно извинение, при условие че на твоята сватба има
намерение да гуляе по-голямата половина на столицата, Дея. Можеш да ми вярваш, придворните просто
няма да го приемат.
На мен изобщо не ми беше до някакви си придворни!
Междувременно, лейди Тьер продължи:
- Аз организирам празненство в двореца, но ти ще имаш възможността да се появиш и на тържеството на
този... ем-м-м... офицер Найтес.
Честно казано, след тези думи, внимателно се взрях в Тангирра и не по-малко предпазливо, попитах:
- Лейди Тьер, нима никой не ви е съобщил, че сватбата ще се провежда именно на територията на
императорския дворец?
Изражението на лицето на свекромонстъра ме накара да се примиря дори с тази рокля! Да ме прости
Бездната, но аз за първи път почувствах такава гордост за тандема Риан-Юрао. Именно Риан настоя, по-точно, уведоми, че всичко ще се провежда в двореца и никъде другаде, а Юрао явно беше направил така, че лейди
Тьер изобщо да не узнае за подготовката...
- Аз. Ще. Го. Убия! - ясно и вбесено изплю думите си свекромонстъра.
За това аз изобщо не се притеснявах, тоест за това, че би могла да убие Риан, така че:
- Мога ли вече да сваля роклята? - попитах, гледайки отражението си в огледалото.
Лейди Тьер дори не отговори, просто избухна в златен пламък и изчезна. Почти веднага се отвори вратата, влязоха камериерките и ме освободиха от сватбения тоалет. Третият по ред. И дори любезно ме уведомиха, че дрехата ще бъде доставена в дома на Риан, за да мога утре да... Бездна. Дворцовите покои на лейди Тьер
ги напуснах в не много благо разположение на духа и настроението ми изобщо не се подобри, когато на пътя
ми застанаха вбесеният лорд Ултан Шейвр и не по-малко вбесеният Ан Елгет. Но вампирът и демонът още
не бяха успели словесно да изразят всичко, което мислят за бягството ми, когато непосредствено до мен
избухна златен огън и се разнесе съскането на лейди Тьер:
- Лорд Шейвр, лорд Елгет, вие също сте в ярост, така ли? Моля за извинение, но дамите имат предимство!
И мен ме дръпнаха в огнения вихър, за да ме пренесат в дома на Риан. И при това, не просто в дома, а в
същата онази столова, в която се беше събрала цялата ми рода, а начело на масата вече седяха един до друг, сипваха си в чашите и общуваха свойски баща ми и лорд Тьер-старши. И аз така се зазяпах в техните мирни
преговори, че не осъзнах веднага не само това, че никой не се беше стреснал от огъня на лейди Тьер, но и
това, че всички продължиха да си седят със странни изражения на лицата.
И едва тогава забелязах две потресаващи, безгранично радушни, безкрайно широки усмивки. Толкова
широки, че острите зъби на сестричките се виждаха повече от прекрасно. А също така, никой не беше оставил
без внимание почервенелите очи на вампирките. Дори и аз. А Зоел, продължавайки неестествено широко да