- Ти прокълна Тьер, боклук!
Аз рязко се отдръпнах, с мъка сподавяйки стреснатия си писък, но го сдържах, защото знаех, че в момента, в който Риан реши, че съм се изплашила, разговорът ще приключи. Затова припряно зададох следващия си
въпрос:
- Това е изменило плановете ви?
Зад гърба ми се разнесе:
- Приключваме - магистър Еллохар произнесе тази дума тихо, но решително. - Ако Дея я интересува още
нещо, ще й предоставя протокол от разпита. Отведи я от тук.
Риан нищо не отговори и възползвайки се от това мълчаливо съгласие, продължих:
- Нима всичко започна с проклятието?
Но Саарда не ме слушаше, гледайки магистрите зад гърба ми, местеше поглед от единия към другия, а след
това дрезгаво произнесе:
- Направих глупост, човечке, о, как само сбърках - не трябваше да се опитвам да те премахна, трябваше да те
дам на този изрод с кръвта на Арвиел във вените си. Страданието и жаждата за мъст - ето какво би пробудило
древната кръв на аргагаеррите, именно те биха накарали истинския господар на Бездната да тръгне на лов и
да убие звяра. Противопоставяне! Трябваше да ги сблъскам един с друг! Можех да ги провокирам. Отговорът
беше пред очите ми! Имаше начин! Колко е мъчително сега да го осъзная. Жените, винаги те са били причина
за войните между най-силните. Ти можеше да станеш тази причина. Ти!
И тя отново отметна назад глава, удряйки се в стената. След това, още един удар. И отново. Може и да
приличаше на жест на разкаяние, но на мен ми беше ясно, че това е просто съжаление, че не й се беше отдало
замисленото.
- Не сте права - предприех опит да прекратя тези страшни удари с глава, - магистър Еллохар е прекалено
благороден, той не би постъпил така с най-добрия си приятел.
- Така ли?! - подигравателно се поинтересува Саарда и отново увисна на веригите, навеждайки глава вече към
другото си рамо. - Прецедентът е на лице, човечке. Историята, която някога потресе цялата Тъмна империя.
Огледай
се, момиченце, погледни този, които успя да завоюва сърцето и разума ти, погледни този плод на страшно
предателство!
Аз неволно се поддадох на думите й и се обърнах към Риан - черните вени бяха започнали да прозират
под кожата на суровото лице. Ободряващо се усмихнах на любимия си> обърнах се отново към Саарда и
спокойно произнесох:
- Лейди Тьер е обичала избраника си. И единствено по тази причина, лорд Тьер си е позволил да вземе
решение и за двамата.
- О, нима?! - струваше ми се, че вещицата просто си играе с мен. - Какво можеш да знаеш ти, човечке? Тя го
ненавиждаше. Презираше го! Наричаше го вярно куче. А Рдаен Тьер бавно завоюваше най-опърничавата
демонеса на Тъмната империя. Съжалявам, искрено съжалявам, че именно аз спомогнах за сближаването им.
Прекалено късно осъзнах грешката си, прекалено късно.
На мен вече ми беше известна тази история и аз вярвах много повече на лейди Тьер, отколкото на обезумялата
тъмна, и затова се върнах към въпросите, които наистина ме интересуваха:
- Проклятието, онова, което аз произнесох абсолютно случайно, без дори да зная действието му, как то
измени плановете ви?
Погледът на тъмната, който досега беше фокусиран върху мен, се замъгли, като че ли тя потъна в спомените
си. Но отговор не последва. И затова зададох още един въпрос:
- Защо вие, съпругата на главата на ордена на Тъмния огън, мага Селиус, го предадохте и положихте всички
усилия, за да помогнете на Черните конници да завоюват империята?
- О-о-о - проточи вещицата, - ти и за това знаеш... Похвално, човечке. Мно-о-ого добре. Какво пък, защо да не
ти обясня? Причината беше само една - мъст - Саарда се разсмя. - Когато избягах от столицата на ДарГарай, за мен
имаше само един път - извън Световете на Хаоса, но врагът ми беше страшен - разярен висш демон, който
беше способен да усети магията ми...
- И вие отдадохте магията си на Листар? - спомних си аз.
- Отдадох?! - замислено повтори Саарда. - Не... проклетият остров ме измами. Обеща да ми даде силата на
морските вещици, тази, която не може да бъде проследена и забелязана, рядка сила, но не обели и дума
за това, което ще загубя... А аз загубих всичко! Силата, огъня, който изпълваше кръвта ми, дори разума си.
Той само отчасти остана същият, всичко останало бе погълнато от колективния разум на морските вещици, именно така Листар управлява дъщерите си.
Аз потръпнах, осъзнавайки какво съм успяла да избегна. А след това зададох следващия въпрос:
- Изгубвайки силата си, вие започнахте да търсите начини да си върнете изгубеното?
Вещицата избухна в смях. Ако този страшен, злобен и уморен звук можеше да бъде наречен смях. Навярно аз