бях първото същество, на което тя разказваше за живота си и най-вероятно, това беше единствената причина, поради която продължаваше да говори.
- Аз станах вещица, човечке. Аз станах морска вещица. Кукла със замъглено съзнание, чието предназначение
е да поддържа живота в морето и да ражда дъщери на острова.
В думите й се промъкна отчаяние.
- Май скоро ще го навестя този остров... - изведнъж тихо произнесе магистър Еллохар.
И нещо ми подсказваше, че Листар нямаше да преживее визитата на магистъра на Смъртта.
- Имате ли деца? - попитах Саарда.
Този път не чухме полубезумния й смях, вещицата отговори потиснато:
- Какво възхищение и патос - язвително отбеляза магистърът на Смъртта. Морската вещица не реагира, продължавайки да говори:
- Анаргат, първият император на Тъмната империя най-много от всичко се опасяваше от повторението на
историята на принц Роан, чиято любов бе позволила на тъмните да завоюват Хешисаи. Погледни пръстена
си, човечке!
Аз неволно хвърлих поглед към лявата си ръка, черният камък ярко проблесна в сумрака на подземието.
- Артефактите на рода Тьер са способни да променят реалността, насочвайки тази, която е избрал тъмния, в неговите обятия. От момента, в който пръстенът се озова на пръста ти, пътищата на съдбата бяха
предопределени. Знаеше ли това, човечке?
- Дея - разнесе се напрегнато изотзад.
Но аз не се обърнах. Юрао беше споменавал нещо подобно, а и аз самата се досещах, просто именно начинът, по който Саарда го беше казала... беше като удар, дошъл изневиделица. Но аз не можех сега да мисля за това, опасявах се, че ще прекъснат разговора ни, а ми бяха останали още толкова много въпроси...
- Защо откраднахте артефактите на рода Тьер? - спокойно попитах аз. Саарда странно се усмихна, отново
наклони глава настрана и прошепна:
- За да има повече аргатаеррска кръв в копелето.
- Аз сам ще я убия - тихо, но много решително произнесе Еллохар. Риан мълчеше. Аз също, а Саарда продължи:
- За да остане без защитата на родовата магия - ухилване. - Но не аз ги откраднах, уви. Наложи ми се да търся
съучастници, които в крайна сметка ме измамиха и пръснаха артефактите из различни кътчета на цялата
Тъмна империя, вместо да ги унищожат.
Спомних си майстора-артефактор от Ррадак, убития гном-кожар и онзи маг... Навярно това, на което се бяха
решили, можеше да бъде наречено подвиг - бяха отдали живота си, за да съхранят и скрият артефактите. И
излизаше, че бяха направили това, за да не изчезне родът Тьер?
- А останалите изгубени велики родове на Тъмната империя? - тихо попитах аз. - Тьер, Аню, Хейт, Рогет, Алсер, Нграем, Енхато, Ноерх - изброих припряно. - Останали са само три - Алсер, Ноерх и Тьер...
- М-м-м - проточи Саарда, - не, човечке, това не е мое дело, това е работа на този, който мислейки се за много
умен, свързал своите васали с древна клетва, такава, която убива в момента, в който някой от рода се опитва
да се противопостави на рода Анаргат. На императорския род.
Значи наистина клетвата Сагдарат. Догадката ми беше вярна и аз зададох друг въпрос:
- Нима всичко, което направихте беше само, за да си отмъстите?
Погледът на вещицата стана странен. Сините й очи като че ли се покриха с мътна пелена, на устните й
потрепваше нервна усмивка и дръпвайки се отново напред, Саарда тихо попита:
- Ти, човешки боклук от затънтено село, ти поне за миг можеш ли да си представиш в какво се превърна за
мен... за моите планове... Ти, ловджийско изчадие, знаеш ли ти, че именно аз изпатих загризена по следите на
преродената Анриссия!
Аз трепнах, а Саарда продължи:
- А ти приюти тази твар и сподели с нея топлината на жалкото си идиотски добродушно сърце! Ти успя да
запазиш изплъзващия й се живот. За това, че тази твар бе оцеляла, независимо, че очаквах да пукне, аз
веднага разбрах - ние, ХатарГжен чувстваме това... А аз я търсих през всичките тези дълги единайсет години
и когато най-накрая успях да определя мястото, пренесох загризените, те така ценят вкуса на преродените...
Ето как разбрах откъде в онази страшна мразовита нощ около нашето село се бяха появили загризени, един
от които едва не бе убил баща ми. Нощта, която никога нямаше да мога да забравя.
- Императорските хрътки реагираха прекалено бързо - намръщи се Саарда. - Но ако само знаех до какво ще
доведе това...
А аз знаех - всичко беше довело до това, че мама подписа договора с лорд Градак, според който аз трябваше
да бъда предадена в робство. А Царапка ме бе отвела до града и ми бе позволила да чуя това, че се провежда