- Между другото - лейди Тьер пъргаво подскочи от мястото си, - какво става със сватбата ви? В империята вече
се ширят слухове, че сватбата на принцеса Алитерра е била най-впечатляващата за последните сто години! А
това е резултат от моя несравним организаторски талант!
- А-а-а, тя явно прозрачно намеква кой именно ще организира вашата сватба - разсмя се лорд Рдаен. Сватба?!
Аз стреснато погледнах Риан, той ми отвърна с предвкусваща коварна усмивка и тихо произнесе:
- Да, аз получих най-доброто.
- И империята като зестра - подкачи го Тьер-старши.
- Дреболии - без да откъсва поглед от мен, отвърна магистърът.
Подготовката
- Как ти се струва? - Тоби чакаше отговора ми.
Даже не знаех какво да кажа. Огромната, висока цял човешки бой, торта беше превърната в истински театър
на събития и действия. Най-отгоре стоях аз - хубава, марципанова, в черна вталена рокля, с разпусната коса
и с артефактите на рода Тьер и гледах някъде напред. Артефактите бяха съвсем като истински, дори блестяха.
А до мен се възвишаваше лорд Риан Тьер, с черната мантия на безсмъртните, само дето лицето му беше
открито и косата му падаше до раменете. Освен това, магистърът на Тъмното изкуство някак се изхитряше да
гледа право в очите ми.
Зад нас се извисяваше направената от шоколад Академия на проклятията! Затова пък, пред нас, с подаръци
и цветя в ръце, бяха замрели Юрао, Наавирр, Царапка, лейди Верис, Дара, самият Тоби с торта в ръцете, професор Тесме, лорд и лейди Тьер, гноми, кентаври, върколаци и вампири, същите онези вампири от Хаос, а
също така и сестричките Лангавер - Зоел и Найвъри... Имаше и лес! Нашият Ардамски, в него дори се виждаха
умъртвия, които бягаха, а над тях, в облаче от захарен памук висеше надписът „Само не Тьер!” И нашата
кантора „ДеЮре” с огромна опашка от клиенти отпред! И...
- Тоби, това е приказно! Просто вълшебно, аз... думи нямам - прошепнах на готвача. - Но как!
- Кулинарна магия - весело отвърна Тобиас. Лорд Наавирр докара най-добрия готвач от столицата.
- Най-добрия?
Спомних си ресторацията „Златната арфа” в столицата, пастетът от черни гъби, създаден благодарение на
кулинарната магия и кой-знае защо - очите на магистъра. Всъщност, бях забелязала, че в последно време, при всяка мисъл за нещо черно, се появяваха мисли за Риан.
- Дея - гласът на Тоби ме накара да се осъзная.
С мечтателна полуусмивка, се обърнах към готвача.
- Ах тези булки... - тежко въздъхна той.
Усмивката изчезна. Аз се омъжвах за най-прекрасния тъмен лорд в целия свят, обичах го така, че просто
дишах само заради него, готова бях живота си да дам за него, готова бях на всичко, но сватба... Не знам защо, но аз безумно се боях от тази сватба, независимо от това, че с организацията й не се занимаваше лейди
Тьер, а нашите с Юрао „роднини” от гномската община. Защо и как те изведнъж ни бяха станали роднини, никой не знаеше, но Юр настоя да се съглася. Аз се съгласих, по-точно, никой не поиска моето мнение. Юрао
произнесе вълшебното „длъжна си да се съгласиш” и въпросът се реши. От този момент нататък за сватбата
си аз не знаех вече нищо, само дето от време на време в стаята ми в столичната къща на Риан нахълтваше
лейди Тьер с възмутеното „Не, това вече не се търпи! Не мога повече, това е абсолютно неприемливо! Нямам
думи!” и без да дочака моята реакция, бъдещата ми свекърва изчезваше във вихър от златен огън.
Така че, тортата беше изобщо първото нещо, което аз видях от предстоящата сватба. И тя беше прекрасна.
При това, така считах не само аз, а всички готвачи и служещите, стоящи в огромната императорска кухня, те възторжено въздишаха зад гърбовете ни. Всички, освен Ултан Шейвр и Ан Елгет, сътрудниците на
управлението на Риан, които се бяха превърнали в моя постоянна охрана. Лорд Шейвр, защото магистърът
му имаше доверие и той беше демон, а вампирът лорд Елгет, не само заради това, че беше специалист по
родова магия и можеше да ме защити дори от тази, почти необратима магия, а и защото преподаваше в
Школата на Изкуството на Смъртта и на него доверие му имаше и лорд Еллохар.
- Госпожо Риате, нуждаем се от вашето мнение - майстор-сладкарят Мелоуин се появи съвсем неочаквано, промуши се между демона и вампира, без да го е грижа за тяхното недоволство и ми пъхна в ръцете хартиени
картички. - Кое?!
Въпросът не беше просто въпрос, той беше на границата на настояването и изискването. Объркано взех
купчинката картончета, приближих се до масата, седнах на пейката до нея и подредих картичките пред себе