- Ако не идваха непрекъснато толкова много хора, домакинската ти работа щеше да е по-малко - нападна ме Рори. - Ако не са онези вещици, които трябва да сварят някоя отрова за съпрузите си, тогава ще се домъкнат откачалките, за да плюскат фондю.
- А пък ти си необщителен саможивец, това ясно ли ти е? „Не, тази вечер няма защо да ходим, нали се видяхме с тях през октомври?"... Ами вече е март, а можеш ли да ми кажеш защо си стоим все вкъщи. Със сигурност не е заради секса.
- Това пък какво трябва да означава? - На подмишниците му избиха тъмни мокри кръгове. - Ще ти дам една идея, Каси. Защо от време на време ти сама не направиш първата крачка, защо не опитаме нещо ново? От време на време двойките пробват и нови пози, не си ли чувала?
- Точно така. Дай да сменим позата. Ти заставаш пред мивката, за да измиеш, а аз ще се просна на канапето и ще гледам футбол. Мога да те уверя, че полупияният ти съпруг, проснат пред гърмящия телевизор, едва ли е в състояние да разпали желанието на една жена, не че на теб ти пука. Ти дори не си забелязал, че повече от година не съм получавала оргазъм.
Той ме погледна слисан.
- Какво?
- Нали си хирург. Предполага се, че си много добър с ръцете. Уж умееш за някакви си пет минути да измайсториш чупеща се сламка или закачалка за палта, а как така не си в състояние да намериш точката ми Г? Тя се намира на едно място и не се мести, честна дума.
- Чак сега ли трябваше да ми го кажеш? - Рори ме погледна изпод вежди като пребито куче. - След колко години брак?
- Всеки що-годе чувствителен мъж щеше да забележи и нямаше да се налага да му го казвам. Да, ама нашият случай не е такъв. За теб е важно ти да си направиш кефа... След това просто се търкулваш и захъркваш като пещерен човек.
- Виж, вече ти казах, че ако хъркането ми те притеснява, ще се преместя да спя в клиниката. - Той се отпусна напълно смутен на стола пред тоалетката ми.
- Рори, хъркането ти е с такива децибели, че щеше да е поносимо единствено ако клиниката се намираше в Нова Скотия. - Нахвърлих се на леглото, за да подчиня кувертюрата. - Ти, разбира се, не желаеш да говориш по този въпрос. Единственото, за което може да се говори с теб напоследък, е за колко малко неща има смисъл да се говори!
- Да ти кажа, аз наистина мога да говоря за чувствата си. Например, че се отегчавам до смърт, защото непрекъснато ми се налага да обсъждам някакви си чувства! - Погледна ме разгорещен и възмутен и скочи. - Ти в какво се опитваш да ме превърнеш? В някакъв женчо ли?
- Не. Просто ми писна да живея с неандерталец. Защо не отидеш да убиеш един бизон с голи ръце и да изкараш всички мъжкарски простотии от главата си?
- Слушай сега, ако не бяхме ние, мъжкарите, къде щеше да е сега човечеството? Добре де, ти какво предлагаш да направя? - Забелязал, че Рори е забил нокти в дланите в опит да овладее избухването си. - Да отида да си намеря някоя пещера и да остана на изчакване, докато ти не благоволиш да подновим същия разговор ли?
- Аз не започвам подобни разговори. Ти ги започваш.
- Погледни ни само, Кас! Започваме да се караме, а след това продължаваме да се караме, за да уточним защо се караме. Какво става с нас?
- Трябва ни помощ, Рори. Нали това се опитвам да ти кажа.
Останахме загледани един в друг цяла вечност, въпреки че часовникът показа едва двайсет и седем секунди. След това очите на съпруга ми се присвиха заплашително.
- Имаш ли представа, че си започнала да говориш като Джасмин? - Стисна ме за раменете и ме разтърси. - Коя си ти? Какво си направила с жена ми?
- Знам колко мразиш Джаз. Открай време я мразиш. Кажи ми, нея повече ли я мразиш от останалите ми приятелки?
- Не я мразя. Работата е там, че тя се е завряла в джунглата на половете и ревниво обикаля малката си територия като японските войници през Втората световна война, които се появили от някакви диви части на остров Борнео, и разбрали, че войната отдавна е свършила, а на тях така и не са им казали.
- Войната между половете все още не е свършила. Това е просто нов фройд насред съществуващите престрелки. Проучих тази теория с научни методи и...
- Което ще рече, че си обсъдила въпроса с приятелките си, докато сте сърбали капучино.
- Ами, да, точно така. Работата е там, Рори, че ако в момента бяхме в самолет, досега да се носим главоломно към земята.
- Да не би аз да съм виновен. Ти или ме отблъскваш, или пускаш в действие дългия си език, за да ме направиш на нищо.
- Значи си извадил късмет. Защото единственият език, на който аз се радвам от години, е онзи в обувките ми.