Разсмях се. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто красив млад мъж бе разговарял с мен по този начин.
- Поезията е изключителна литературна дарба главно защото човек не успява да продаде създаденото. Не е ли така?
Той се разсмя и аз усетих огромно удоволствие и си казах, че много отдавна не ми е било толкова забавно.
След това ме прегърна приятелски през раменете. Кожата ми настръхна като на кокошка. Стана ми толкова горещо, че се притесних да не би пожарогасителите да започнат да бълват вода и димната аларма да не писне. Ето това бе тип, който умееше да накара едно момиче да се усмихне. А как само ме четкаше.
Къде ми беше акълът? Бях на възраст, когато ако някой мъж ме накараше да си сложа нещо по-удобно, посягах към гумените ботуши и нахлузвах долнище на анцуг.
- Виж, трябва да си тръгвам. Имам съпруг и деца, да не говорим, че трябва да проверявам домашни и... - раздрънках се аз притеснена. - Отбих се съвсем за малко, подтикната от някаква необяснима лудост. Аз...
Поетът веднага ме разбра.
- Кажи ми, сладурче. Да не би тази необяснима лудост да е била предизвикана от някое необичайно събитие? Или това е чисто и просто обичайното за всеки брак отклонение?
Можете ли да си представите, че аз, дето редовно четях „Гардиан" и обожавах Симон дьо Бовоар, се разтопих, когато ми каза „сладурче".
Бързах към Килбърн и изпълнения си с отчаяние дом. Децата, очевидно усетили, че между родителите им става нещо, напоследък все гледаха да се гушнат в един от двамата, все мрънкаха за нещо, а когато ме нямаше, се развилняваха. Бяха поставили един от капаните на Джейми под стола на детегледачката, тайната врата бе отворена, а жената заплаши, че повече няма да дойде. Чувствах се толкова гузна, че съм ги зарязала, за да отида в бар „Бум Бум", и бях сигурна, че някой ден ще напишат продължението на „Скъпа мамо"13. Кучетата на Рори, също лишени от внимание, скимтяха жално и чакаха някой да ги изведе на разходка. Чакаха и купища неплатени сметки, неотворени писма и спешни обаждания от разгневени собственици на домашни любимци. Опитах се да дочакам Рори, а ревността бумтеше в главата ми като мигрена, но накрая се предадох и заспах дълбоко. Когато призори се събудих и видях, че рошавата му глава бе отпусната на възглавницата, ме заля облекчение.
Предпазливо протегнах ръка по чаршафа. Мъжете не страдат от смущения в концентрацията, а от смущения в ерекцията. Рори може и да забравя рождените дни и коя е любимата му храна, но не пропуска, когато някой щедро му предлага секс. Само че този път се отдръпна от мен.
Сякаш ме запокити сред леденостудени морски вълни. Водата нахлу в ушите ми. Възцари се неестествена тишина.
- Рори - прошепнах най-сетне аз. - Много съжалявам, че те накарах да ходиш на терапия. Всички терапевти трябва да ги натъпчат в един космически кораб и да ги изстрелят в центъра на черна дупка, без да им оставят навигационна карта, която да ги върне на Земята. Да забравим за нея. - Докоснах ръката му, изтръпнала в очакване на най-незначителния жест от негова страна или шепот, който да ми даде сили. - Да се върнем там, откъдето започнахме. Можеш да свириш на въображаемата си китара, а аз ще продължа да гоня избягалите хамстери и всичко ще си дойде на мястото.
Внимателно доближих буза до устата на съпруга си, но той дори не трепна. Остана напълно безразличен.
- Ти се оказа права, Каси. Нещо му липсва на брака ни. Смятам за известно време да се преместя в клиниката.
Думите ме парнаха.
- В клиниката ли? - повторих недоумяващо аз. - Защо?
-Защото...
Решително стиснах устни, за да не се разплача. Май краят на това изречение нямаше да ми донесе нищо хубаво.
- Защото ми трябва малко пространство.
- Пространство ли? Какво трябва да означава това? Напускаш ли ме?
-Не.
- Кой ти даде тази идея? - Стегнах се, за да понеса по-лесно удара. - Какво стана снощи? Прави ли секс с някоя друга жена? Да е била Б... Б... - Дори не можех да произнеса името й. - С онази жена ли беше?
- Ти откога стана главен следовател на Короната? Това беше само рейки с език, нищо повече.
Зарових лице във възглавницата, за да не види какво изпитвах.
- Май току-що официално се отказа от шансовете си да станеш Съпруг на годината - изрекох аз с тайната надежда да се случи чудо и да видя усмивката му.
Само че нямаше и следа от усмивка на лицето му.
- Ще се върна да си събера дрехите и останалите неща. - Леденият му глас показа, че разговорът ни е приключил. След това стана и излезе.
Беше толкова просто. Толкова безпроблемно. Трябваше само да усмъртя онази жена.