Измъчвах се, защото нямах представа какво са нанюхали останалите майки. Дали си въобразявах, или ме стрелкаха тайно с погледи? Тези съвършени богини в кухнята, които въртяха торти и домашни хлябове, все жени, които те карат да се скриеш от срам, не се състезават заради мъжко внимание, а за да се докажат една пред друга. „Ти видя ли, че й се е появил целулит?" „Децата й са като изпуснати. Защо не ги възпитава по-добре?" „Сигурна съм, че за Коледа са й подарили нови цици." Присъдите им бяха по-категорични дори от тези на Върховния съд.
- Подредете се... - Всички се приведохме на старта. Бялата лента на финиша ми се стори отчайващо далече. Огледах другите майки. Обикновено миловидни жени сега бяха придобили разкривеното изражение на ловци, готови да пронижат китове бебета някъде на Северния полюс. С протегнати напред нокти, вирнали брадички, те ровеха на старта също като бикове, видели вече матадора.
- Готови...
- Между другото, двете с Джени се разбираме прекрасно - обади се Бианка. - В нея има огромен... потенциал. Жалко, че никой не е направил нищо по въпроса. Още има време, а и момичетата на нейната възраст са като пластелин.
- Старт!
Ако Бианка бе имала намерение да ме притесни, не се получи. Напротив, постигна тъкмо обратния ефект. Заредена с омраза, аз хукнах така, сякаш се бях надрусала с амфетамини. Изстрелях се напред, сякаш на финала бе застанал голият Брад Пит и раздаваше безплатни обувки на „Джими Чу".
Жената от лявата ми страна се движеше като щраус, главата и вратът протегнати напред, горната част на тялото очевидно загубила връзка с краката, Останалите тичаха с приведени глави, извити настрани, като дребни хищни животни. Въпреки това ги надминах всичките. Вятърът ме блъскаше в лицето, докато се изстрелвах все по-напред и оставях някъде назад останалите. Множеството оредя и аз погледнах през рамо. Ето я и Бианка. Тя прегазваше останалите жени, изпречили се на пътя й, и ги запокитваше в храстите. Този поглед назад ми коства ценни секунди, затова се устремих напред, съсредоточена в бялата лента, опъната от секретарката на училището и учителката по музика. Усещах Бианка зад мен, на един дъх разстояние. Финишът приближаваше все повече и повече. Едва си поемах дъх, ала краката ми се движеха като бутала, когато усетих удара. Размахах отчаяно ръце, усетих, че политам и падам. Люшнах се на една страна и за милиметър да направя фронтална лоботомия на директорката. Останалите бегачки се препънаха в проснатото ми тяло и всички се строполиха на поляната в кълбо от преплетени черни клинове и пъстри горнища.
- Тъпа смотла - изсъска една от съвършените. - Това пък защо го направи?
- Аз... аз... бутнаха ме. - Дробовете ми се бореха за глътка въздух.
- Трябва да те изгонят, нещастна кучка!
- Ама... ама... - Оправданията ми бяха заглушени от недоволството на останалите. Това било значи да изпаднеш в немилост. Светлината под дърветата се промени и присви злобни очи към мен. Отвсякъде бликаше омраза. Не можех да дишам.
- Мамо, добре ли си?
- Естествено. Напълно нормално е да ми тече кръв от ушите - хриптях аз. - А пък глезенът ми редовно се подгъва и застава под неестествен ъгъл.
Напипах прасеца на Джени и се опитах да го използвам за опора.
- Тя ме блъсна, ти не видя ли? - продължавах да се задъхвам аз. - Бях първа, щях да спечеля и Бианка ме блъсна.
- Мамо, човек трябва да умее да губи.
Рори пристъпваше с очевидно нежелание към мен, а Бианка ситнеше зад него, стиснала получената бутилка с шампанско като победителка.
- Трябва да получиш награда за участие в надбягването без сутиен. Добре ли си? - попита той, без да се интересува особено.
- Тя ме блъсна! Тази тъпа крава ме блъсна. Никой ли не ми вярва? - Вътрешно проклех името си, Касандра - онази, в чиито думи никой не се вслушва. Никой не й беше повярвал, когато се бе опитала да предупреди за Троянския кон.
- Шампанско! - Очите на Бианка блестяха победоносно. - Обожавам пенливо вино.
- Сериозно? Върви тогава да пръднеш във ваната.
- Мамо! - Джени се опита да ме накара да замълча. - Престани. Достатъчно ме засрами за един ден.
- Искаш ли да дойдеш с нас? Бианка е донесла кошница с обяд. Ще си направим пикник - попита с огромно нежелание Рори.
Естествено, че е донесла.
- Не. Трябва да се върна на работа.
На обедното слънце сянката, която одеве скриваше масите с напитки и закуски, сега се бе превърнала в тънка линия. Закуцуках натам, за да ближа на спокойствие раните си, преди да хукна като обезумяла, за да настигна класа си. Бях нещастна и напълно съсипана, готова да ревна, но се стегнах възмутена. Не се бях подмокрила, а това си бе успех.