Както вече ви казах, предварителната подготовка е жизненоважна част от всяко пътуване. Бях нагласила нещата така, че да ми остане цял час, за да се върна при класа си. Само не ми беше минало през ум, първо, че ще се сдобия с изкълчен глезен, и второ, че ще има „човек на релсите”, което е често използван евфемизъм в лондонското метро за разни пощръклели самоубийци. А, да, не бива да забравям да спомена, че телефонът ми се оказа незареден.
След като докуцуках до метрото, се оказа, че има закъснение, което означаваше, че когато влакът най-сетне дойде, се наложи да си пробивам път със зъби и нокти, използвах лактите си като гребла, за да се намърдам във вагона, където престояхме, без да помръднем, следващите десет минути. В лондонското метро няма климатици. Тениската ми, и без това мокра от пот след надбягването, беше залепнала за гърба ми като памучна кожа. Когато най-сетне съобщиха, че линията ще бъде затворена, аз се качих обратно, за да открия такси. Така и не успях, затова се качих на автобус.
Пътищата бяха блокирани от обезумели от притеснение родители, все жители на Северен Лондон. Автобусът се влачеше като някой издъхващ старец. Извадих мобилния, за да позвъня на колежката си Луси, но телефонът се беше изключил. Нали спах в клиниката и не го бях заредила. Повтарях си, че всичко това е част от приключението да живееш в Лондон, но усетих как ме обхваща паника. Започнах да обещавам какви ли не хитри неща на Господ и да изреждам всички благородни дела, които ще извърша, ако успея да стигна до Природонаучния музей навреме.
Когато автобусът се заклатушка по Бейкър Стрийт, аз скочих, буквално скочих и се затътрих отново към метрото. Две смени, и щях благополучно да пристигна. Докато чаках метрото, по високоговорителите обявяваха все нови и нови закъснения и аз започнах да обмислям каква нова работа бих могла да си намеря.
От спирката в Южен Кензингтън заподскачах куцукайки чак до музея. Когато нахлух във фоайето, от класа ми нямаше и следа. Озърнах се и отчаяно се развиках:
- Луси! Луси?
Тениската ми бе успяла да се скъса по време на надбягването, цялата бях покрита със зелени петна, останали от падането, косата ми бе като на вещица, оплетена и щръкнала, подскачах на един крак, а гърдите ми се мятаха на воля, останали без сутиен, а пък охраната доста подозрително ме зяпна. Когато минах пред опашката чакащи, за да попитам дали децата от начално училище „Примроуз" са тръгнали, любезно ми отвърнаха или да си чакам реда, или да вървя по дяволите.
Тъй като куцах заради болезнено подутия глезен и бях на крачка от инфаркта, да не говорим, че бях закъсняла четирийсет и пет минути за училищния автобус, започваше да ми се струва, че едно пътуване до ада е за предпочитане.
След като платих цели четирийсет лири за такси, се изтърсих обратно в училището. Докато висях в задръстването, подготвях защитата си. Щях да настоявам, че имам психически смущения и съм готова за ранно пенсиониране. За да подкрепя думите си, щях да обградя стола си в учителската стая с мрежа за комари и да започна да думкам на барабани бонго.
Оказа се, че ще се сдобия с богат опит в дивашките похвати. Единственият начин да се промъкна обратно в училище, бе като се притиснало стената, излазя под охранителната камера и се затътря по корем като опитен командос под прозореца на кабинета на Скруп.
Беше три, когато тайната ми операция приключи успешно с инфилтрирането ми на първия етаж и влизане в стил Джеронимо през страничния прозорец в класната стая на Луси, където тя забавляваше и двата класа. Тъй като Луси бе от моята агитка, тя веднага прошепна, че ми е покрила следите, следователно й дължа бира. Омаломощена от облекчение, аз се прокраднах в своята класна стая, за да взема дневника, и се заковах на място, вдървена от злобния поглед на Горгона Медуза.
- И къде, ако смея да попитам, беше? - Пердита Пендъл застана пред мен по-бързо дори от частите за бързо реагиране на Пентагона, заредена със също толкова дипломатичност. - Известно ли ти е какво е наказанието, ако изоставиш класа си по време на екскурзия? - Когато Пердита заговореше, тънките й, обилно наплескани с червило устни ми приличаха на два недохранени червея, които се сражават. - Доколкото знам, за подобно провинение ти изстива местенцето.
Хиляди нелегални имигранти, вероятно пакетиращи антракс, създават терористични клетки из цяла Англия, а силите на реда успяват ли да ги хванат? Не. Ето че аз закъснях час и половина след училищна екскурзия, и Пердита ме спипа. Защо не работи в отдел „Антитероризъм" в Скотланд Ярд, за мен е истинска загадка. Затворих вратата след себе си и се подготвих да лазя на колене.