- Виж, случи се нещо спешно. Децата са съвсем добре. На екскурзиите на всеки десет деца трябва да има по един родител, нали така? Е, аз бях осигурила достатъчно родители, че да има по един на всеки шест деца. Освен това и Луси беше там. Беше се случило нещо в семейството. Не е нужно никой да разбира. Всичко е наред.
- Нима? - попита ме тя строго и безжалостно като викторианска гувернантка.
- Пердита, умолявам те. Моля те, не казвай на Скруп. Ще поема всичките ти дежурства на игрището до края на годината, само не му казвай нищо. - По коленете ми бе полепнал чакъл от толкова много наколенки, но не ми пукаше. - Прояви малко разбиране. Прояви колегиалност. Не знаеш ли какво е женска солидарност - молех се аз. Ала Пердита притежаваше състраданието на южноамерикански наркокартел.
- Дългът преди приятелството - отвърна зловещо тя. Острият й глас ми разкри, че няма никакъв смисъл да продължавам да се моля.
В четири часа, когато децата изскочиха на двора, готови да поемат към дома, видях Скруп. Лицето му бе страховито, устните злобно стиснати.
- В кабинета ми - нареди той.
Повлякох ранения си крак към злочестата съдба, която ме очакваше, и се запитах дали няма да ми бъде от помощ, ако му разкажа колко по-трагични неща се случват по училищните екскурзии. Една моя приятелка от колежа бе завела шестокласничките си на къмпинг в Ню Форест да берат гъби... само че се наложило после целият клас да прекара един ден в интензивното, където халюцинирали до насита. Точно на това му се казва „училищна екскурзия"... Реших да не си отварям устата, когато забелязах погледа му отблизо. Огледах се за оръжие, с което да се защитя, и отчаяно започнах да се питам дали да не си пожелая универсално дистанционно, с което да го накарам да замлъкне завинаги. Настроенията на директора се меняха от противни до сатанински. И това бе в дните, когато бе благоразположен към света. Когато се развилнееше, все едно че светът бе поразен от торнадо.
- Изоставила си класа си!
През следващия половин час той не млъкна, насмиташе ме като урагана Катрина, само че от него се лееха думи вместо дъжд. Целият се тресеше от ярост заради всички нарушения на правилника, които съм била направила. Жилите по врата му бяха изскочили като кабели, докато ревеше на какви рискове и опасности съм била изложила поверените ми деца с безразсъдството си. Била съм безотговорна, неморална, незряла...Ако зависело от него, заяви той, щял да ме уволни още в този миг. Да, учителите трябвало да получат три писмени предупреждения, преди да ги уволнят. Само че тази работа била толкова сериозна, че се налагало да я отнесе до училищното настоятелство, така че те да преценят дали да не ме уволнят на секундата.
Трябваше да се защитя, но в онзи момент единствената ми мисъл бе как е възможно да съм си въобразявала, че ще ми се размине. Ако напишех автобиография, със сигурност заглавието й щеше да бъде: „Крайно време е да осъзнаеш какво жалко подобие на живот водиш, глупачке".
Бях забола поглед в безличната бежова стена зад него и докато той нареждаше, се питах какво ли е преподавал преди необяснимото си издигане до поста директор? Дали не са били практически часове по Мачкане и Размазване? Може би техника на мъченията? Прощалният ми подарък щеше да бъде надпис за кабинета му: „Не е нужно да си късоглед нещастен мизантроп, за да работиш тук, но със сигурност помага."
След като Скруп ме прати да си вървя и нареди да не му се мяркам повече пред очите, за да си поиграе на спокойствие с колекцията си от пистолети, аз си дръннах главата в стената. Нямаше значение, защото наоколо бе толкова празно, сякаш колегите с всичките им проблеми се бяха изнесли на Плутон. А техните проблеми ми се струваха едно нищо в сравнение с моите. Бях загубила сърцето на съпруга си. Бях засрамила дъщеря си, което на практика означаваше, че я бях запратила в зловещата прегръдка на Бианка. Имах чувството, че светлината в края на тунела е от приближаващ се влак. А аз бях завързана за релсите.
19. В МОМЕНТА СЪМ В ЦИКЪЛ, ТАКА ЧЕ ИМАМ ОСНОВАТЕЛНА ПРИЧИНА ДА ТЕ ПРЕЧУКАМ
- Чука терапевтката ли? Ти майтап ли си правиш? Двамата къде се любят? На канапето в кабинета й ли? Сигурно на петдесет и петата минута тя заявява: „Времето ти изтече".
- Изобщо не е смешно, Джаз. Казвам ти, че ако... ако стане по-зле, ще трябва да те помоля да престанеш да... да ми помагаш - хлипах аз.
След училище връчих малко пари на Джейми и Джени и ги зарязах в „Макдоналдс", нищо че се проклинах каква некадърна майка съм. Докато чувството ми за вина се вихреше, си спомних как помолих лекаря в деня, когато Джейми се роди, да ме събуди от упойката заради Цезаровото сечение, когато синът ми стане на седем. Само че вината не бе достатъчна, за да ме възпре да ги оставя в „Макдоналдс" и да припна у Джасмин.