Когато през септември се върнах в Лондон с децата, къщата в Килбърн ни посрещна тъжна и примирена. Съвсем е заприличала на мен, казах си аз. Опитах се да се почувствам у дома, докато не си спомних, че съм си у дома, по дяволите.
Когато съпругът ми, какъвто все още си оставаше за мен, благоволеше да се мерне в момент на дребнособствеиически подтик, за да вземе децата и да ги заведе или в местния китайски ресторант, или на кино, бе все едно че идваше на свиждане в болница. Всички се държахме официално, бяхме напрегнати. Така мина целият септември. Прехвърляхме си децата, все едно бяха книги, взети от библиотеката.
Когато се върнах в „Примроуз", за да започна новата учебна година уж освежена и с нови сили, пипалата на нещастието решиха да се затегнат около врата ми. Преди шест месеца бях доволна и спокойна омъжена жена, а сега завладялата ме паника, след като Рори ме напусна, ме правеше несигурна,чувствах се някак незавършена без него и никак не успявах да се справя. Известно време се залъгвах, че увлечението му по Бианка ще премине, ала към октомври ми се наложи с ужас да приема, че съм изоставена и сама. Най-зле беше вечер, когато тишината в новия ми свят отекваше оглушително в ушите ми. Тогава сядах на любимия стол на Рори, за да усетя контура на тялото му и да се оставя на болката. Липсваше ми спонтанният му смях, грубоватите прояви на обич. Спях с една от ризите му и плачех по цяла нощ. Дори животните ми липсваха. Как ми беше мъчно за пиранята във ваната, за инкубатора, пълен със змии, пъхнат в килера, за острозъбата лама в хола.
Какви ли не дреболии ме притискаха и ме караха да подгизвам в сълзи - щом видех наколенките, които използваше, когато ходеше на скуош, или когато настъпех кутийката с конец за зъби, който той използваше. Най-лошото бе, когато ходех в апартамента в клиниката, за да си взема някоя книга, и на пода намирах небрежно изхлузените му дънки. Болката ме разкъсваше. Губех представа за времето и се оказваше, че са изминали цели два дълги часа преди да се върна в къщата, обгърнала се с ръце в опит да задържа в себе си тази ужасна болка.
Опитвах се да спя, но кошмарите ме нападаха. Опитвах се да се скрия от мислите си. Моя ли беше вината? Непрекъснато се питах и прехвърлях безспир зърно след зърно от броеницата на вината. Горчиви съжаления, като призраци изскачаха от подсъзнанието ми и търсеха отмъщение.
Започнах да слушам бавна кънтри музика със свежи заглавия като „Какво да очакваш от деня, който започваш със събуждане". Очите ми бяха пълни със сълзи, докато припявах „Войникът от Уичита" и „Окови" на Тина Арина. Тътрех се до магазина по пантофи, халат, с долнище на пижама, за да си купя още пиене.
Започнах да готвя с вино и напълно забравих да добавям храна. Топлината на алкохола пропиваше в тялото ми и единствено тя успяваше да успокои хаоса в сърцето ми. Имаше сутрини, когато не бях успяла да изтрезнея от предишната вечер. Тогава ми се налагаше да поровя в мозъка си, за да открия последните си клетки и да ги съживя с малко кофеин, за да се добера навреме до училище. Не можех да си позволя да закъснявам.
През ноември щяха да обявят коя ще стане новата заместник-директорка и Пердита се беше развихрила до неузнаваемост. И без това вече бях изостанала с една крачка. А втората заплашваше всеки момент да ме изтласка още по-назад. Изтощена от недоспиване и какви ли не разтърсващи чувства, съвсем не бях във форма, за да се справя с напористия татко, който ми се натресе един ден.
- Дъщеря ми е в хора. Когато дойда на някой концерт, ще имам ли възможност да чуя индивидуалното й изпълнение?
- Ами... нали става въпрос за хор. Всички пеят заедно.
- Това не ме устройва.
- А мен знаете ли какво не ме устройва? Не ме устройва как висите над главата на Лили. Дъщеря ви е отличничката на класа, въпреки това настоявате да работи допълнително и през ваканциите, да ходи на частни уроци и й набивате в главата, че не се справя достатъчно добре. Вие, господин Фарбър, не се справяте достатъчно добре. Детето чудо не е нищо повече от мишле с прекалено амбициозни родители.
Ако заради тези думи не ме изхвърлеха, значи нищо нямаше да е в състояние да го направи. Имах чувството, че много скоро ще загубя представа кой ден е работен и кой почивен.
Както трябваше да се очаква, на следващия ден получих второто си писмено предупреждение. Когато Скруп ме извика в офиса си, заговори с измамно благ глас като учител в детска градина. Щом вратата се затвори, той се изсмя гръмко.
- Може и да бяхте човекът, който настоятелите предпочитаха, и любимката на инспекторите, но сега ми давате поредната причина дори да не ви предложа за повишение. Много ви благодаря, госпожо О'Каръл.