Докато Скруп изреждаше недостатъците ми, аз зяпах през прозореца към мокрите от ситния дъжд улици и натоварения трафик. И без това тук се бе натрупала прекадено много враждебност, да не говорим, че изкуственият оранжев мокет ми идваше в повече. Аспидистрата в кабинета на директора беше с потънали в прах листа и умираше, а аз отлично знаех как се чувства. Докато наблюдавах как денят угасва, имах чувството, че всеки момент ще се предам под натрупалото се напрежение - все едно че се опитвах да затворя люка на подводница под тежестта на водата. Очевидно бях сбъркала призванието си и не бях подходяща за учителка. Повече щеше да ме бива във философския факултет. „Какво е класа? Всъщност какво е животът? Изобщо струва ли си да го живеем, дяволите да го вземат?"
От гърдите ми се отрони мъчително ридание и аз изскочих от кабинета, хукнах по коридора и се втурнах навън в света, решил да ме смаже.
Няма съмнение, че най-прекрасното преживяване, което може да ти се случи, е да се сблъскаш с жената, заради която те е напуснал съпругът ти. Заварваш я по бикини в пробна, когато ти си напълно облечена, а тя е гола и се оказва, че грозната вещица не само не се е сетила да отиде на коламаска, ами е качила пет напълно ненужни килца. Само че това никога не се случва. Докато вървях към Камдън и се клатушках като слепец, познайте на кого се натъкнах? На Рори и Бианка, разбира се. В този момент не бях в най-добра форма. Хлипах, гърдите ми хриптяха, носът ми течеше, а очите ми приличаха на цепки след всичкия рев.
Докато стоях прогизнала под дъжда, те двамата се бяха сгушили под огромен чадър. Поколебах се дали да не се усмихна и да ги поздравя, но това щеше да бъде напразно усилие за лицевите ми мускули.
- А... аз щях да ти звъня... - поколеба се Рори. В гласа му се прокрадна искрена болка.
- Не се притеснявай. Напоследък съм толкова заета с разпродажбите в „Асда", а и филтърът на съдомиялната има нужда от подмяна, така че...
Прииска ми се да сграбча съпруга си така, както Робинзон Крузо бе сграбчил спасителния сал. Очите на Рори заблестяха и той преглътна няколко пъти. Мускулите на гърлото му се напрегнаха и аз разбрах, че той също се опитва да потисне забушувалите в гърдите му чувства.
Бианка ме дари с ледена усмивка.
- Касандра, какво е това палто? Сигурна съм, че някой бездомник в Румъния много ще му се зарадва. Въпреки че дори бездомните в Румъния не биха го погледнали! - изкиска се тя, доволна от находчивостта си.
Бианка, разбира се, изглеждаше нежна и много елегантна в кашмиреното си палто, обточено с кожа.
- Затова пък твоето е хубаво. - Питах се дали Рори не й го е купил.
- Така е, но ти нямаш представа какво бреме е да си красива. Особено когато искаш хората да те приемат сериозно. Винаги съм си казвала, че ще спечеля повече уважение в интелектуално отношение, ако бях със счупен нос, белег или нещо такова.
- Нима? Ако искаш, мога да ти размажа лицето още сега - предложих великодушно аз.
Рори едва сдържа смеха си. Бианка се стресна шокирана и ми се стори дори уплашена, преди да въздъхне снизходително.
- Все по-ясно ми става защо съпругът ти те напусна. Хайде, Рори, да вървим.
По лицето на Рори пробягнаха чувства също като порой. Той се поколеба.
- Кас, довечера ще взема децата. Ще ходим на кино. Ще останат да преспят при нас, нали не си забравила?
В интерес на истината бях забравила. Вече нямах работа, нямах приятелки, нямах съпруг, мама бе заета да изгори до основи навеса за инструменти на татко, а ето че сега, след като и децата нямаше да бъдат с мен, оставах да се нося незнайно накъде по вълните на безбрежното море.
- Да, и аз трябва да тръгвам - кимнах аз. - Тооолкова съм заета... Трябва бързо да се прибера, за да изчистя гърлото на бутилката от доматен сос.
Врътнах се на пета и поех в обратната посока. С наведената си срещу дъжда глава сигурно приличах на въпросителен знак. А въпросът бе какво, по дяволите, се случи с живота ми?
Оставих се краката да ме водят и да подритват шумкащи пакетчета, захвърлени на улицата, които вятърът разнасяше. Трябваше да се върна в училище, за да си взема книгите, но просто продължих да вървя, без да се интересувам, че може да се изгубя. Трябваше ми карта на върлуващите в мен чувства. Трябваше ми компас, който да ми посочи правилната посока в живота.