Има нещо мрачно, но грандиозно в архитектурата на Лондон, което напомня на старица, наметната с кожено палто, останало още от трийсетте. Завих покрай къщите на Примроуз Хил и навлязох в Риджънтс Парк. Дърветата се огъва при всеки порив на вятъра. Близо до Юстън по улиците започнаха да се забелязват високи блокове, пръснати като архитектурни тумори след блиц атаките над Лондон.
Вървях бързо, устремила се напред. Лондон през зимата е сив и мрачен като подземен гараж, а потискащите цветове бяха в унисон с настроението ми. След дъжда бе останал остър мирис, въздухът бе ледено студен. Наближавах Ситито и огромните, остри като игли сгради се опитваха да пронижат небето. Фарът на Канари Уорф приличаше на светещо копче в тоалетна. Сякаш с едно докосване смрадта, хаосът и противоречивата история щяха да бъдат отмити в канала. Покрай мен профучаваха коли, а надолу покрай реката, между Моста Блекфрайърс и Тауър, бе тъмно и пусто.
Застанах на брега на Темза, за да наблюдавам как вятърът подмята разпенените вълни и ги превръща в жестоки усмивки. Нямам представа колко съм стояла на брега, но Бит Бен отбелязваше часовете с погребален гръмовен звън. Когато приливът дойде, сивите вълни с бели гребени потъмняха. Събитията ме притиснаха като стени на ковчег. Имах чувството, че огромен капак хлопва над мен и някой го заковава. Въпреки че под мостовете бе сенчесто и мрачно, дълго кътаните тайни излизаха на бял свят, съпроводени от ослепителна светлина. Бях съсипала собствения си брак. Вината беше моя. Само моя. В огледалото за обратно виждане на брака всяка нарушение, всеки неспазен закон, всяка драскотина, емоционална катастрофа, при която жертвата бе оставяна да лежи на пътя без помощ, може да бъде преосмислена толкова внимателно, че проблемите да добият застрашителни размери. Вината беше моя. Само моя. Истина е, че бях нещастна. Но далече не бях толкова нещастна, колкото сега. Колкото и да бе неразумно, започнах да се изкачвам по перилата и се залюлях над бързите води долу. Тласкаше ме желание да променя нещата и да се преродя, да оставя дрехите си на брега и да инсценирам самоубийство, а след това да се появя в някой хотел като богата наследница... или красива терапевтка с огнени къдри.
Хората се явяват повторно на шофьорски курсове, защо тогава не можем да преживеем отново живота си, след като сме сгрешили? В този момент желанието ми да се самоубия също като героиня в някоя сапунка, която съвсем е изтъпяла, бе почти непреодолимо. Бях истински шокирана, че ми минава подобна мисъл. В семейството ми нямаше случаи на лудост, освен когато баща ми се отказал да работи като музикант, за да стане счетоводител.
Онова, което най-неочаквано не ми позволи „да сложа край на всичко", бе, че в този момент запазих равновесие. Вечността между подхлъзването и осъзнаването, че ще падна и ще намеря смъртта си във водата, ми разкри много, а най-важното бе, че не желаех да потъна бавно, зашеметена от ужасната инерция на депресията. Бе истинско облекчение да разбера за пръв път от месеци, че вече не съм подвластна на чувствата. Стъпила здраво благодарение на любовта, която изпитвах към децата си, аз си дадох сметка, че негативните чувства вече не могат да ме завлекат в дълбоките води.
Затова пък проклетата река можеше.
Тъкмо когато от гърлото ми се откъсна писък, аз пропаднах с такава сила, че останах без дъх. Размахах диво ръце и зачаках алчните прииждащи води да ме погълнат... но така и не потънах. Реката не ме погълна. Протегнах ръка и тя потъна в леденостудена... лепкава помия. В тъмнината не бях забелязала колко много се е отдръпнала водата по време на отлива. Чак сега разбрах, че съм се пльоснала в лигава кал, и избухнах в неудържим смях. Смеех се и не можех да спра. Смехът, безумният бяг на безразличната река край мен, клюкарските подвиквания на чайките над мен ми помогнаха да осъзная къде ми е мястото.
Просто защото някаква връзка се бе провалила, не означаваше, че животът ми също е провален. Истински провал е един отдавна изхабен брак, който се влачи отегчителен и изпълнен с горчивина. Също като двама астронавти, натъпкани в космическа капсула, двойката, изгубила любовта си, се носи напосоки в Космоса и двамата се лишават един друг от кислород.
И ето че в тази мрачна и студена декемврийска вечер, докато седях в калта на брега на Темза с насинен задник, аз стигнах до извода, че нямам нужда от съпруг. Истината бе, че успявах да се оправя сама със семейството си. Както повечето съпруги, бях омъжена самотна майка. След раздялата ни децата бяха стреснати и аз бързо ги вкарах в правия път. Беше им мъчно за мен и двамата бяха станали по-тихи и кротки и се съобразяваха повече. Истината бе, че сега, без Рори, гледах едно дете по-малко.