В Шовини престолонаследникът вечеряше в тъжната компания на братята си, обкръжен само от неколцина служители, когато му известиха, че баща му е жив, но пленен. „Сега е ваш ред да управлявате, монсеньор“ — му каза Сен-Вьонан.
Не знам в миналото ни да е имало друг осемнадесетгодишен принц, който да е поел властта при такова окаяно положение в кралството. Баща в пленничество, разорено от поражението благородничество, две вражески войски, разположени в страната, защото Ланкастър все още беше край Лоара… много от провинциите опустошени, опропастени финанси, користолюбиви, разединени и мразени от всички съветници, един пленен зет, но чиито дейни сподвижници надигат глава повече от всякога, размирна столица, която една шепа буржоа подбужда към бунт… Прибавете и крехкото здраве на този младеж, чието поведение в битката никак не увеличи славата му.
Същата вечер в Шовини, когато престолонаследникът реши да се прибере в Париж по най-краткия път, Сен-Вьонан го попита: „Какво звание, монсеньор, трябва да дават на вашата особа тези, които ще говорят от ваше име?“ Престолонаследникът отвърна: „Това, което нося, Сен-Вьонан, и което бог ми е определил: главен наместник на кралството.“ Това бяха мъдри слова…
Три месеца оттогава. Нищо не е напълно загубено, но и никакъв признак за подобрение, напротив. Франция се разпада. След по-малко от седмица ще бъдем в Мец, но признавам, че не виждам каква полза може да има това, освен за императора, нито какво особено могат да свършат един кралски наместник, който не е кралят, и един папски легат, който не е папата.
Знаете ли какво ми казаха преди малко? В Мец, където се очакват повече от три хиляди владетели, прелати и сеньори, времето било толкова хубаво, и дните тъй топли, че ако продължи така, императорът решил да даде коледния пир на открито в една затворена градина.
Да вечеряш вън на Коледа, и то в Лотарингия, ето още едно невиждано нещо!