Папата Обер ме затрогва, когато така тъжно се подиграва със себе си, и сякаш си признава грешките, за да ми достави удоволствие.
Беше седнал в едно жалко кресло, в каквото аз не бих седял дори по време на първото ми епископство; както обикновено, стоя приведен напред през целия разговор. Голям гърбав нос, продължаващ линията на челото, широки ноздри, големи, високи вежди, големи уши, чиито краища стърчат извън бялата шапка, увиснали над къдравата брада устни. Има доста яко телосложение, да се чудиш защо е с такова крехко здраве. Един скулптор работи над надгробната му плоча с хоризонтално изображение на фигурата. Защото той не желае изправена статуя: това е показност… Нали все пак се съгласи да има гроб.
Този ден беше настроен да се оплаква. Продължи: „Всеки папа, братко, трябва по свой начин да изживее страданията на нашия спасител Исус Христос. Моето изпитание е в провала на всичките ми начинания… Откакто божията воля ме издигна начело на църквата, се чувствувам като с вързани ръце. Какво направих, какво постигнах за тези три години и половина?“
Божията воля, разбира се; но нека признаем, че тя пожела да се прояви и чрез скромната ми личност. Което ми позволява известна свобода в отношението ми към светия отец. Но въпреки това има неща, които не мога да му кажа. Не мога да му кажа, че човек, облечен във върховна власт, не трябва да се стреми да променя света, за да оправдае издигането си на този пост. У скромните високопоставени хора има някаква скрита гордост, често причина за неуспехите им.
Намеренията на папа Инокентий, неговите високи цели са ми добре известни. Те са три и зависят една от друга. Най-дръзката: да обедини римската и гръцката църкви, под върховенството на католическата, разбира се; отново да скрепи Изтока и Запада, да възстанови единството на християнския свят. Това е мечтата на всеки папа от хиляда години насам. А при Климент VI благодарение на мен нещата доста бяха напреднали, повече от когато и да е било, във всички случаи повече от сегашното им състояние. Инокентий възприе замисъла като свой, сякаш това бе съвсем нова идея, която му бе дошла в главата ей така, озарен от светия дух. Да не спорим за това.
За да успее, преди това той предприе друго начинание: поиска да върне папството в Рим, защото папата можел да има власт над източните християни само ако я упражнява от трона на Свети Петър. Константинопол, който в момента е в упадък, можел, без да загуби достойнството си, да се преклони пред Рим, но не и пред Авиньон. Знаете, че по този въпрос имам съвсем различно мнение. Съображението би било основателно, при условие че нямаше опасност папата да бъде по-слаб в Рим, отколкото в Прованс…
Но за да се върне в Рим, първо трябва да се помири с императора; ето третата му цел. Той започна с нея. Да видим сега какво се получи от всички тези красиви проекти… Без да послушат съвета ми побързаха да коронясат избрания преди осем години император Карл, когото държахме в подчинение, докато отказвахме коронясването му. Сега вече нямаме власт над него. Той ни благодари със златната вула, която щем не щем трябваше да приемем, загубвайки не само влиянието си върху избора на императора, но и върху финансите на църквата там. Това не е помирение, а отбой. Така императорът великодушно ни остави с развързани ръце в Италия, което значи, че благоволи да ни разреши да бръкнем в гнездо на оси.
Светият отец изпрати в Италия кардинал Алварез д’Алборноз, по-скоро военачалник, отколкото кардинал, за да подготви завръщането в Рим. Най-напред Алборноз се свърза с Кола ди Риенци, който известно време властвуваше в Рим. Роден в една кръчма в Трастевере, този Риенцо беше един от онези излезли от народа и носещи чертите на Цезар мъже, каквито се появяват от време на време там, и печелят римляните, напомняйки им, че техните деди са управлявали света. Впрочем той се представяше за императорски син, защото беше открил, че е незаконен наследник на Хенрих VII Люксембургски, но си остана единственият на това мнение. Беше си избрал титлата трибун, носеше пурпурна тога, заседаваше в Кампидолио върху развалините на храма на Юпитер. Моят приятел Петрарка го приветствуваше като възкресител на миналото величие на Италия. Можеше да го използуваме като пионка в нашата игра, но предпазливо, а не да залагаме всичко върху него. Беше убит преди две години от рода Колона, защото Алборноз закъсня да му изпрати помощ. Сега всичко трябва да се започне отначало; никога не сме били толкова далеч от завръщане в Рим, където анархията е по-голяма отпреди. За Рим трябва само да мечтаем, но не и да се връщаме там.