И така, аз останах в Брьотьой една част от юли, за голямо съжаление на Капочи, който би предпочел престой в Париж… аз също бих го предпочел!…и който пращаше в Авиньон изпълнени със злоба послания, в които злъчно намекваше, че с по-голяма охота съм съзерцавал военните приготовления, вместо да се старая да постигна мир. А как, питам ви, можех да постигна мир, ако не чрез преговори с краля, и къде можех да говоря с него, ако не на тази обсада, от която той явно не искаше да се отдалечи?
Прекарваше дните си в обиколки по строителните работи, придружен от Презвитера; посвещаваше времето си на проверки на позициите за атака, суетеше се около местата за прицел, и най-вече следеше издигането на дървената кула, една чудовищна постройка на колела, в която можеха да се поберат голям брой стрелци с цялото си снаряжение от арбалети и огнеметни съоръжения, нещо невиждано от древните времена насам. Освен че трябваше да построят площадките й, нужно бе да намерят достатъчно волски кожи, за да облекат с тях това огромно скеле; и най-после да направят твърд и гладък път, за да могат да го придвижат. Но какви чудеса ще стори кулата, като я завършат!
Кралят често ме канеше на вечеря, и така имах възможност да говоря с него.
„Мир ли? — казваше ми той. Но това е моето единствено желание. Както виждате, в момента разпускам войската си, задържам само необходимите за обсадата части. Изчакайте да превзема Брьотьой, веднага след това на драго сърце ще приема мира, за да направя удоволствие на светия отец. Нека враговете представят предложенията си. — Сир, отговарях, би трябвало да знаем какви предложения сте склонен да приемете… — Такива, че да не засягат моята чест.“
Ех, задачата никак не беше лека! Именно аз, уви, трябваше да му кажа, защото бях по-добре осведомен от него, че уелският принц събира войска в Либурн и Ла Реол за нов поход.
„И вие ми говорите за мир, монсеньор дьо Перигор? — Точно за да предотвратим нови нещастия, Сир… — Този път няма да позволя на английския принц да вилнее в Лангдок като миналата година. Отново ще свикам войската си в Шартр за първи август.“
Учудих се, че оставяше войските да си тръгнат, след като щеше да ги събира седмица по-късно. Внимателно споделих това с Атинския херцог, с Одреем, защото всички идваха при мен и ми се доверяваха. Воден от неприсъща за него пестеливост, кралят упорито държеше първо да разпусне тила, свикан преди месец, и после отново да го извика заедно с останалите части. Сигурно някой му беше казал, може би Жан д’Артоа или друг умник като него, че си спестява платите за няколко дни. Но така уелският принц щеше да спечели цял месец. О да, трябваше да сключи мир; и колкото повече се бавеше, толкова по-неизгодни щяха да бъдат за него условията на този мир.
Опознах по-добре Презвитера и трябва да кажа, че този човек ми се понрави. Перигор го доближаваше до мен; дойде с молба да му помогна да си възвърне бенефиция. И с какви думи! „Вашият Инокентий… — Светият отец, приятелю, светият отец… прекъснах го аз. — Добре де, светият отец, щом искате, ми отне приходите в името на добрите църковни порядки… Е, така каза епископът. И какво? Да не си въобразява, че преди него във Велин нямаше ред? Мислите ли, месир кардинал, че не се грижехме за душите? Нямаше мъртвец, който да си е отишъл без причастие. Някой малко да се разболееше, веднага пращах свещеника. Причастията се плащат. На обвинените пред съда, глоба. После изповядване; след това такса за опрощение. Прелюбодеянията по същия начин. Знам аз как да ги водя, добрите християни.“ Отговарях му: „Църквата загуби един протопрезвитер, но кралят си спечели добър рицар.“ Предната година Жан II го бе произвел в рицар.
У този Сервол има и нещо добро. Говори с изненадващо умиление за бреговете на нашата Дордон. Зелените води на широката река, в които се отразяват замъците ни привечер сред тополи и ясени; тучните ливади напролет, сухата лятна горещина, в която зрее жълтият ечемик; вечерите с мирис на мента; есенните лозя, където като деца сме отхапвали топлите гроздове… Ако всички французи обичаха земята си като него, кралството ни щеше да бъде по-добре защитавано.