Най-после разбрах защо се радваше на такова благоразположение. Първо, той се беше присъединил към краля по време на Сентонжския поход през 1351 година, който макар и скромен бе дал повод на Жан II да се надява, че ще бъде един побеждаващ крал. Презвитера беше довел войската си — двадесет рицари и шестдесет пеши сержанти. Как бе успял да ги събере, във Велин? Във всеки случай това беше цяла дружина. Хиляда златни екю, отпуснати от ковчежника на военната хазна за едногодишна служба… Това даваше основание на краля да казва: „Ние сме бойни другари отдавна, нали, Презвитере?“ После беше служил при монсеньор Испански и какъвто беше хитрец, не пропускаше да припомни това на краля. Именно под заповедите на Шарл Испански, по време на похода през 1353 година, той беше изгонил англичаните от своя замък във Велин и от съседните земи, Монкаре, Монтен, Монтравел… Англичаните държаха Либурн и имаха там голям гарнизон стрелци. Но той, Арно дьо Сервол, държеше Сент-Фоа, и нямаше намерение да остави да я превземат… „Аз съм против папата, защото ми отне протопрезвитерството; аз съм против англичанина, защото опустоши мой замък; аз съм против Навареца, защото уби моя конетабъл. Ех, защо не бях с него в Легл, та да го защитя!“… Това беше балсам за слуха на краля.
И най-после Презвитера отлично владее новите запалителни бойни средства. Обича ги, изучава ги, забавлява се с тях. Каза ми, че нищо не му доставя такова удоволствие, както да запали фитила след подземните приготовления, и да гледа как някоя кула на замъка се разтваря като цвете, като букет, изхвърляйки във въздуха хора, камъни, копия и керемиди. Заради което е заобиколен, ако не от уважение, то от някакво страхопочитание) защото мнозина и сред най-смелите рицари не обичат да се доближават до тези дяволски оръжия, с които той борави като на шега. Има хора, които още щом се появят нови военни средства, веднага ги овладяват и се прославят с приложението им. Докато слугите, запушили уши с ръце, тичат да се скрият някъде и дори бароните и маршалите предпазливо се отдръпват назад, Сервол, със светнал от удоволствие поглед, гледа как се търкалят буретата с барут, прескача мините, издава ясни заповеди, спуска се в изкопите, влачейки се на лакти, излиза, спокойно запалва фитила и без да бърза се добира до някое безопасно място или прикляква зад някой зид, а в това време взривът избухва, земята трепери, стените се разтварят.
Подобна дейност изисква сигурни помощници. Сервол си ги е избрал; груби, сръчни мъже, любители на кръвопролития, на които им прави удоволствие да сеят ужас, да ломят, да разрушават. Добре ги възнаграждава; рискът трябва да се заплаща. И така, той се движи придружен от двама помощници, които сякаш са избрани заради имената: Гастон дьо ла Парад и Бернар д’Оргьой. Между нас казано, ако крал Жан беше използувал по-удачно тези трима артилеристи, Брьотьой щеше да падне за една седмица. Ала не; той искаше своята кула на колела.
Докато издигаха голямата кула, в крепостта дон Санчо Лопез и неговите наварци и англичани не изглеждаха особено развълнувани. Стражата от обхода се сменяше на определените часове. Обсадените бяха добре снабдени с продоволствия и имаха охранен вид. От време на време изпращаха по някоя стрела към копачите, но ги пестяха, за да не изразходват без нужда запасите си. Случваше се да стрелят при преминаването на краля, което му създаваше илюзия за голям подвиг… „Видяхте ли? Цял рой стрели прелетя край нашия владетел, а той и не трепна; ах, Добрият крал…“и даваше повод на Презвитера, на д’Оргьой и ла Парад да му извикат: „Пазете се, Сир, прицелват се във вас!“… като правеха с телата си защитна стена срещу стрелите, които се забиваха в тревата при нозете им.
Ама че лошо миришеше Презвитера! Но трябва да призная, че всички воняха, целият лагер вонеше, Брьотьой беше обсаден най-вече от миризмата! Ветрецът донасяше миризма на изпражнения, защото всички работници, които копаеха, извозваха, режеха и ковяха, се облекчаваха съвсем близо до мястото, където работеха. Никой не се миеше, даже и самият крал, който не си сваляше бронята…
Използувайки колкото можех парфюми и благоухания, имах време добре да наблюдавам слабостите на крал Жан. Какво невероятно нехайство беше неговото!
При него бяха двама кардинали, изпратени от светия отец да се опитат да постигнат всеобщ мир; приемаше пратеници на всички европейски владетели, които укоряваха поведението му към наварския крал и го съветваха да го пусне на свобода; получаваше сведения, че навсякъде данъците се събираха зле, и че не само в Нормандия, не само в Париж, но и в цялото кралство негодуванието е голямо и граничи с бунт; и най-важното, той знаеше, че две английски армии се подготвяха да го нападнат, едната на Ланкастър в Котантен, която получаваше подкрепления, а другата в Аквитания… Но в неговите очи нищо друго нямаше значение, освен обсадата на тази малка нормандска крепост и нищо не можеше да го откъсне от нея. Да упорствуваш в дребното без поглед над цялото е голям недостатък за един владетел.