Изведнъж крал Жан се озовава сред двадесет противника, пеша, заобиколили го толкова плътно, че си пречат един друг. Чува виковете им: „Това е кралят, това е кралят, напред срещу краля!“
Нито една френска надризница в този ужасен кръг. По големите и малки щитове се виждат само английски и гасконски девизи. Викат му: „Предайте се, предайте се или сте мъртъв!“
Но побеснелият крал не чува нищо. Продължава да сече въздуха с брадвата си. Понеже са го разпозиали, всички се държат на разстояние; по дяволите, искат да го заловят жив! И той разсича въздуха наляво и надясно, най-вече надясно, защото лявото му око е залепнало от кръв… „Татко, пазете се…“ Един удар засяга краля по рамото. Тогава един огромен рицар се провира през блъсканицата, прави пробив с тялото си в стената от брони, разбутва ги с лакти, и стига пред задъхания крал, който продължава да върти брадвата си. Не, не е Жан д’Артоа, нали ви казах, че го плениха. Рицарят със силен глас извиква на френски: „Сир, сир, предайте се!“
Тогава крал Жан престава да удря във въздуха, оглежда хората около себе си, затворили го в кръг, и отвръща на рицаря: „На кого да се предам, на кого? Къде е моят братовчед уелският принц? С него искам да говоря. — Сир, той не е тук — отговаря му великанът, — предайте се на мен, аз ще ви заведа при него. — Кой сте вие? — Аз съм Дьони дьо Морбек, рицар, но от пет години пребивавам в английското кралство, защото нямам право да живея във вашето.“
Морбек, осъден за убийство и уличен в частна война, брат на същия Жан дьо Морбек, който така добре сътрудничи на наварската партия, и който уговори сделката между Филип д’Еврьо и Едуард III. Ех, съдбата добре си гледаше работата и подправяше нещастието, за да е още по-горчиво.
„Предавам се във ваши ръце“ — каза кралят.
Захвърли брадвата в тревата, свали желязната си ръкавица и я подаде на едрия рицар. После, останал за миг неподвижен, със затворени очи, той най-после осъзна поражението си.
Но ето че около него отново се надигна врява. Започнаха да го блъскат, дърпат, бутат, разтърсват, притискат. Двадесетте здравеняци крещяха едновременно: „Аз го залових, аз го залових!“ Най-едрият, някакъв гасконец, извика: „Мой е. Аз пръв го нападнах. А вие, Морбек, дойдохте, когато всичко бе свършено.“ Морбек отговори: „Какво сте се разкрещял, Троа? Той се предаде на мен, не на вас.“
Защото залавянето на френския крал щеше да донесе голяма награда — и пари, и слава! Всеки се стремеше да се вкопчи в него, за да обезпечи правото си. Бертран дьо Троа го бе хванал за ръката, друг за яката, и кралят най-после бе повален на земята с цялото си снаряжение. Готови бяха да го разкъсат на парчета.
„Чуйте, рицари! — викаше той — заведете ме както подобава, мен и моя син, пред братовчед ми принца. Не се бийте повече за мен. Достатъчно съм силен, за да ви направя всички богати.“
Но никой не го слушаше. Продължаваха да викат: „Аз го залових. Той е мой!“
И рицарите се биеха помежду си, със злобни изражения и вдигнати железни нокти, биеха се за един крал като кучета за кокал.
Да видим сега какво става при уелския принц. При него току-що бе дошъл славният му пълководец Жан Шандос, и двамата се бяха спрели на едно възвишение, от което се виждаше голяма част от бойното поле. Конете им, с налети с кръв ноздри, с мокри от слюнка юзди, бяха целите в пяна. Самите те бяха задъхани. „Всеки от нас чуваше как другият поема големи глътки въздух“, ми разказваше после Шандос. От лицето на принца шуртеше пот, и желязната качулка върху шлема, която пристягаше главата и раменете му, се повдигаше при всяко вдишване.
Пред погледите им имаше само изтърбушени плетища, прекършени дръвчета, опустошени лозя. Навсякъде повалени коне и войници. Тук един кон в нескончаема агония рие с копита, там пълзи някаква броня. На друго място трима оръженосци довлачват под едно дърво тялото на издъхващ рицар. Навсякъде уелски стрелци и ирландски пешаци претърсват труповете. Тук-там все още се чуваше шум от схватка. Английски рицари минаваха през равнината, притиснали последния французин, който търсеше спасение.